— Какво става, Еди?
— Макнамара напусна.
Тя го погледна неразбиращо.
— Как така напусна?
— Оттегли се. Пенсионира се. Излезе от бизнеса.
— Макнамара, нашият подизпълнител?
— Да.
— Но това е невъзможно!
— Знам.
— Какво е станало? Защо?
— Никой не знае.
Нарочно забавяйки движенията си, тя разкопча палтото си, седна на бюрото и започна да сваля ръкавиците си. После каза:
— Започни отначало, Еди. Седни.
Той говореше спокойно, но остана прав.
— Говорих по телефона с главния му инженер. Той се обади от Кливлънд, само това каза. Не знаеше нищо повече.
— И какво каза?
— Че Макнамара е закрил бизнеса си и е заминал.
— Къде?
— Не знае. Никой не знае.
— Тя забеляза, че с едната си ръка държи два празни пръста от ръкавицата на другата, а ръкавицата е наполовина свалена и забравена. Махна я и я хвърли на бюрото. Еди каза:
— Зарязал е куп договори за цяло състояние. Имал е списък с чакащи клиенти за следващите три години…
Тя не казваше нищо. Той добави тихо:
— Нямаше да се плаша, ако можех да го разбера… Но за нещо, за което не може да има никаква възможна причина…
Тя остана безмълвна.
— Той беше най-добрият партньор в страната.
Погледнаха се. Онова, което искаше да каже, беше „Ох, по дяволите, Еди!“. Вместо това каза с равен глас:
— Не се притеснявай. Ще намерим друг подизпълнител за линията „Рио Норте“.
Беше късно, когато тя си тръгна от кабинета. Навън, на тротоара, до вратата на сградата, спря за момент и погледна улиците. Изведнъж се почувства лишена от енергия, от цел, от желание, сякаш моторът й се беше задавил и спрял.
Слабо сияние излизаше иззад сградите към небето — отражение на хиляди непознати светлини, електрическият дъх на града.
Искаше да си почине. Да си почине, мислеше си, и да намери някъде радост.
Работата й беше единственото, което имаше и искаше. Но имаше моменти, като тази вечер, когато чувстваше внезапна, особена празнота, която всъщност не беше празнота, а тишина — не отчаяние, а неподвижност; сякаш нищо в нея не е разрушено, но всичко е спряло. Тогава изпитваше желание да намери миг на радост навън, желание да бъде просто пасивен зрител на някаква гледка на величие. Не да го създаде, мислеше си, а да го възприеме, не да започне, а да отговори, не да създаде, а да се възхищава. Имам нужда от нещо, за да продължа, мислеше си, защото радостта е горивото на човека.
Затвори очи с лека усмивка на радост и болка — тя винаги е била двигателят на собственото си щастие. Поне веднъж искаше да бъде движена от силата на нечие друго постижение. Както хората в тъмната прерия обичаха да виждат осветените прозорци на преминаващия влак — нейното достижение, гледката на мощ и целенасоченост, която ги успокояваше сред безкрайната празнота и нощ, — така и тя искаше да го усети за момент — кратък поздрав, само един поглед, просто да помаха с ръка и да каже: някой отива някъде…
Тръгна бавно, с ръце в джобовете на палтото, а сянката на нахлупената й шапка пресичаше лицето й. Сградите около нея се издигаха на такава височина, че погледът й не можеше да стигне небето. Мислеше си: построяването на този град е коствало толкова усилия, той трябва да предлага толкова много…
Над вратата на един магазин черната дупка на високоговорител сипеше звуци по улицата. Това бяха звуците на симфоничен концерт, който течеше някъде в града. Те бяха като протяжно безформено стържене, като плат или плът, раздирана безразборно. Пръскаха се без мелодия, без хармония или ритъм, които да ги задържат. Ако музиката беше емоция, а емоцията идваше от мисълта, то това беше писъкът на хаоса, на ирационалното, на безпомощността, на абдикацията на човека от самия него.
Продължи нататък. Спря пред витрината на една книжарница. Там беше изложена пирамида солидни книги с кафеникаво-лилави корици, озаглавени „Вълкът си сменя козината“. „Романът на века“, беше написано на един плакат. „Проникновено проучване на алчността на бизнесмена. Безстрашно разкриване на човешката поквара“.