Мина покрай едно кино. Светлините му закриваха половин пресечка и оставяха само огромна снимка и няколко букви, увиснали в блестящия въздух. Снимката беше на усмихната млада жена, погледът към лицето й пораждаше чувство на досада — сякаш човек я е виждал години наред, дори и да я вижда за пръв път. Надписът гласеше: „… в значимата драма, която дава отговор на големия проблем: трябва ли една жена да каже?“
Мина и покрай вратата на нощен клуб. Една двойка излезе от такси, залитайки. Момичето беше със замаяни очи, потно лице, хермелинова шапка и красива вечерна рокля, която се беше свлякла от едното й рамо като халат на небрежна домакиня и откриваше твърде голяма част от гърдите й, но не в знак на дързост, а на робско безразличие. Придружителят й я направляваше, хванал голата й ръка, лицето му не изразяваше нетърпеливо очакване на романтично приключение, а лукавия вид на момче, излязло, за да пише мръсотии по стените.
Какво се надяваше да открие, мислеше си тя, вървейки. Това бяха нещата, с които хората живееха, формите на техния дух, на културата им, на забавленията им. Не беше виждала нищо друго където и да е, не и от много години насам.
Тя си купи вестник от ъгъла на улицата, на която живееше, и се прибра вкъщи.
Апартаментът й беше двустаен, на върха на един небостъргач. Стъклените стени на ъгловия прозорец на дневната й я караха да изглежда като нос на движещ се кораб, а светлините на града блещукаха като искрици по черните вълни от стомана и камък. Когато запали лампата, дълги триъгълни сенки прорязаха голите стени в геометричната форма на лъчите, разчупени от няколко остри мебели.
Тя стоеше в средата на стаята, сама между небето и града. Имаше само едно нещо, което можеше да й донесе чувството, което искаше да изпита тази вечер, то беше единствената форма на наслада, която беше открила.
Обърна се към грамофона и сложи плоча с музиката на Ричард Хали.
Беше четвъртият концерт, последната творба, която беше написал. Избухването на първите акорди изтри уличните гледки от съзнанието й.
Концертът беше мощен вик на недоволство. Той беше едно НЕ, хвърлено срещу някакъв огромен процес на мъчение, беше отрицание на страданието — отрицание, което съдържаше в себе си агонията на борбата за освобождение. Звуците бяха като глас, който казваше: няма нужда от болка — тогава защо най-лошата болка е запазена за онези, които не приемат подобна нужда? Ние, които владеем любовта и тайната на радостта, на какво наказание бяхме осъдени и от кого? Звуците на мъчението се превърнаха в предизвикателство, изразът на агония стана химн на една далечна мечта, заради която всичко си струваше да се изтърпи, дори и това. Това беше песен на бунта и на отчаяното търсене.
Тя стоеше неподвижно, със затворени очи, и слушаше.
Никой не знаеше какво се е случило с Ричард Хали или защо. Историята на живота му беше като обобщение, написано, за да прокълне величието, като покаже цената, която човек плаща за него. Поредица от години, прекарани в мансарди и мазета, години, които бяха поели сивкавия оттенък на стените, които бяха държали затворен човек, чиято музика преливаше от болезнено ярки цветове.
Сивотата на една борба срещу дългите, неосветени стълбища на евтини квартири, срещу замръзналите тръби, срещу цената на един сандвич в смрадлив деликатесен магазин, срещу лицата на хората, които слушаха музика с празни погледи. Това беше борба без облекчението от насилието, без признанието, че си намерил съзнателен противник, в която трябва да победиш просто една плътна стена, облицована с най-добрата звукоизолация; безразличието, която поглъща удари, акорди и крясъци; мълчаливата битка на един човек, който можеше да придаде на звуците по-голямо красноречие, отколкото те някога са имали — мълчанието на мрак, на самота, на редките нощи, в които някой оркестър свири негова творба, а той гледа в тъмното, знаейки, че душата му се излива във вибриращи, разширяващи се кръгове от радиокула в ефира на града, но няма нито един настроен приемник, на който да я чуят.
„Музиката на Ричард Хали излъчва героизъм. Нашата епоха е надраснала това“, каза един критик. „Музиката на Ричард Хали не е в крак с нашето време. В нея има нотка на възторг. Кой се възторгва в наши дни?“ — беше казал друг.