Животът му беше като обобщение на живота на всеки, чиято награда е бил паметник в някой парк, сто години след момента, в който наградата би имала смисъл — само дето Ричард Хали не умря достатъчно рано. Той доживя да види нощта, която, съгласно общоприетите исторически закони, не трябваше да дочака. Беше на четирийсет и три години във вечерта на премиерата на „Фаетон“ — опера, която беше написал на двайсет и четири. Беше изменил старогръцкия мит според собствените си цели и значение: Фаетон, младият син на Хелиос, който откраднал колесницата на баща си и с дръзката си амбиция се опитал да придвижи слънцето по небето, не умираше както в мита — в операта на Хали Фаетон успяваше. Операта беше показана тогава, преди деветнайсет години, и беше свалена след едно представление, сред дюдюкания и освиркване. В онази нощ Ричард Хали беше обикалял по улиците на града до зори, неуспешно опитвайки се да намери отговор на един въпрос.
В нощта, в която операта беше поставена отново, деветнайсет години по-късно, последните звуци на музиката се сблъскаха със звука на най-мощните овации, чувани някога в сградата на операта. Старите стени не можеха да ги удържат, възторгът избликна през коридорите, по стълбищата, по улиците, чак до момчето, което беше обикаляло тези улици преди деветнайсет години.
Дагни беше сред публиката в тази вечер на овациите. Тя беше една от малкото, които познаваха музиката на Ричард Хали от много по-рано, но никога не беше го виждала. Видя го, докато го избутваха на сцената, видя го да се изправя пред огромната маса размахани ръце и одобрителни лица. Той стоеше неподвижно — висок, измършавял човек с побеляла коса. Не се поклони, не се усмихна, просто стоеше там и гледаше тълпата. Лицето му имаше спокойното, искрено изражение на човек, изправен пред въпрос.
„Музиката на Ричард Хали — написа един критик на следващата сутрин — принадлежи на човечеството. Тя е резултат и израз на величието на народа“. „В живота на Ричард Хали — каза един министър — има вдъхновяващ урок. Той е минал през ужасна борба, но толкова важно ли е това? Правилно и благородно е, че е понасял страдание, неправда, оскърбления от братята си, за да обогати живота им и да ги научи да ценят красотата на великата музика“.
В деня след премиерата Ричард Хали се оттегли.
Не даде обяснение. Просто каза на издателите си, че кариерата му е приключила. Продаде им правата върху творбите си за скромна сума, макар и да знаеше, че хонорарите му сега можеха да му донесат цяло състояние. Тръгна си, без да остави адрес. Това беше преди осем години — никой не го беше виждал оттогава.
Дагни слушаше четвъртия концерт с отметната назад глава и затворени очи. Лежеше полуизпъната на ъгъла на кушетката с отпуснато и спокойно тяло, но напрежението личеше по устните на неподвижното й лице — чувствено изражение, пълно с копнеж.
След малко отвори очи. Забеляза вестника, който беше хвърлила на кушетката. Протегна се за него разсеяно, стараейки се да избегне баналните заглавия. Вестникът падна и се отвори. Тя видя лице, което познаваше, и заглавието на една статия. Побърза да затвори страниците и да ги хвърли настрани.
Беше лицето на Франсиско д’Анкония. Заглавието информираше, че е пристигнал в Ню Йорк. Какво от това, мислеше си. Нямаше да се налага да го вижда. Не беше го виждала от години.
Седеше и гледаше вестника на пода. Не го чети, казваше си, не го поглеждай. Но лицето му, си помисли, не се беше променило.
Как може едно лице да остане същото, при условие, че всичко друго е изчезнало? Щеше й се да не го бяха снимали усмихнат. Тази усмивка не беше на мястото си на страниците на вестника. Това беше усмивката на човек, който е способен да види, да разпознае и да създаде великолепието на съществуването. Това беше подигравателната, предизвикателна усмивка на блестящ интелект.
Не го чети, мислеше си, не сега, не на тази музика — о, не, не на тази музика!
Тя се протегна за вестника и го отвори.
В статията се казваше, че сеньор Франсиско д’Анкония е обещал интервю на пресата в апартамента си в хотел „Уейн-Фолклънд“. Дошъл е в Ню Йорк по две важни причини: една гардеробиерка в „Къб Клуб“ и лебервурстът в деликатесния магазин на Мо на Трето авеню. Нямал какво да каже за предстоящото дело за развод на господин и госпожа Джилбърт Вейл. Госпожа Вейл, необичайно красива жена от благородническо потекло, беше простреляла забележителния си млад съпруг преди няколко месеца, обявявайки публично, че иска да се отърве от него заради любовника си Франсиско д’Анкония. Беше дала на пресата по-дробно описание на тайната си любовна афера, включително и описанието на последната новогодишна нощ, която беше прекарала във вилата на Д’Анкония в Андите. Съпругът й беше оживял от раната и бе започнал дело за развод.