— Джим, защо не ме заведеш в арменския ресторант довечера? Обичам шиш кебап.
— Не мога — ядосано отговори той през сапунената пяна на лицето си — Предстои ми тежък ден.
— Защо не го отмениш?
— Кое?
— Всичко.
— Много е важно, скъпа. Имам среща с нашия борд на директорите.
— О, не се надувай с проклетата си железница. Скучно е. Мразя бизнесмените. Тъпи са.
Той не отговори. Тя го погледна лукаво и гласът й придоби по-жизнена нотка, когато каза провлачено:
Джок Бенсън каза, че така или иначе нямаш контрол над фирмата, защото сестра ти управлява целия бизнес.
— Значи така каза, а?
— Мисля, че сестра ти е ужасна. Според мен е отвратително жена да се държи като някой мърляв механик и да се фука наоколо като голям шеф. Толкова е лишено от женственост. За коя се мисли тя всъщност?
Тагарт излезе на прага. Облегна се на касата, вторачен в Бети Поуп. На лицето му играеше усмивка — саркастична и самоуверена. Имаме нещо, което ни свързва, мислеше си.
— Може да ти е интересно да знаеш, скъпа, че ще подложа динена кора на сестра си днес следобед — каза той.
— Нима? — заинтригувано каза тя. — Наистина ли?
— И затова срещата на борда е толкова важна.
— Наистина ли ще я изриташ?
— Не. Не е необходимо, дори не е разумно. Просто ще я поставя на място. Това е шансът, който чаках.
— Имаш нещо за нея ли? Нещо скандално?
— Не, нищо такова. Няма да разбереш. Просто този път отиде твърде далеч, и ще бъде зашлевена. Направила е нещо непростимо, и то без да се посъветва с никого. Това е сериозна обида към мексиканските ни съседи. Когато бордът чуе за това, ще гласува няколко нови правила за оперативния отдел, които ще направят сестра ми малко по-управляема.
— Умен си, Джим — каза тя.
— По-добре да се обличам — звучеше доволен. Обърна се към умивалника и добави весело: — Може би ще те изведа довечера и ще ти поръчам шиш кебап.
Телефонът иззвъня. Той вдигна слушалката и операторът обяви международен разговор с Мексико Сити. Истеричният глас, който се чу по линията, беше на политическата му връзка в Мексико.
— Нищо не можах да направя, Джим — хлипаше той. — Нищо не можах да направя! Не ни предупредиха, кълна се в Бога, никой не подозираше, никой не разбра какво става, направих най-доброто, което можах, не можеш да ме обвиняваш, Джим, беше като гръм от ясно небе! Декретът дойде тази сутрин, преди пет минути, нахвърлиха ни просто така, без никакво предупреждение! Правителството на Народна република Мексико национализира мините и железопътната линия „Сан Себастиан“!
— … така че мога да уверя господата от борда, че няма причини за паника. Събитието от тази сутрин е неприятно, но аз съм напълно уверен, въз основа на познанията си за вътрешните процеси, оформящи нашата външна политика във Вашингтон, че нашето правителство ще постигне разумна договорка с правителството на Мексиканската народна република, и че ние ще получим пълно и справедливо обезщетение за собствеността си.
Джеймс Тагарт стоеше до дългата маса и говореше пред борда на директорите. Гласът му беше отмерен и монотонен. Внушаваше безопасност.
— Радвам се да докладвам, че все пак предвидих възможността за такова развитие на събитията и взех всички предпазни мерки, за да защитя интересите на „Тагарт Трансконтинентал“. Преди няколко месеца инструктирах оперативния отдел да ореже разписанието по линията „Сан Себастиан“ до един влак на ден, да отстрани от нея най-добрата ни двигателна сила и подвижен състав, както и цялото оборудване, което може да се премести. Мексиканското правителство успя да си присвои само няколко дървени вагона и един изключително стар локомотив. Решението ми спести на компанията милиони долари — ще накарам да изчислят точните цифри и ще ви ги изпратя. Все пак смятам, че трябва да удовлетворим очакванията на нашите акционери, че тези, които са поели най-голямата отговорност за този риск, сега трябва да понесат последствията за своята немарливост. Във връзка с това предлагам да поискаме оставката на господин Кларънс Едингтън, нашият икономически консултант, който препоръча изграждането на линията „Сан Себастиан“, както и на господин Джуълс Мот, нашият представител в Мексико Сити.
Мъжете седяха около масата и слушаха. Те не мислеха за това, което ще трябва да направят, а за нещата, които трябва да кажат на хората, които представляваха. Речта на Тагарт им даде всичко необходимо.