Когато Тагарт се върна в кабинета си, Орън Бойл го чакаше. Веднага щом останаха сами, изражението на Тагарт се промени.
Той отпаднало се облегна на бюрото си, с отпуснато и бяло лице.
— Е? — попита той.
Бойл безпомощно разтвори ръце.
— Проверих, Джим — каза той. — Всичко е вярно: Д’Анкония е изгубил петнайсет милиона долара от собствените си пари в тези мини. Не е имало нищо съмнително в това, не е изиграл никакъв трик, заложил е собствени пари и сега ги изгуби.
— И какво се кани да направи по въпроса?
— Това вече не знам. Никой не знае.
— Няма да се остави да го оберат, нали? Твърде умен е за това. Трябва да има някой скрит коз.
— Искрено се надявам.
— Надхитрял е някои от най-сложните комбинации на мангизлиите в целия свят. Нима ще се остави няколко чернилки-политици да го прецакат с някакъв си декрет? Трябва да има нещо срещу тях и тъкмо той ще има последната дума, а ние трябва да сме сигурни, че ще бъдем част от това!
— От теб зависи, Джим. Ти си негов приятел.
— Глупости, приятел! Мразя го и в червата.
Той натисна бутона за секретаря си. Онзи влезе несигурно, с нещастен вид, беше млад човек, вече не чак толкова млад, с безкръвно лице и отработени маниери на благовъзпитана бедност.
— Уреди ли ми среща с Франсиско д’Анкония? — отсече Тагарт.
— Не, сър.
— По дяволите, нали ти казах да се обадиш на…
— Не успях, сър. Опитах.
— Ами опитай пак.
— Искам да кажа, че не успях да уговоря среща, господин Тагарт.
— Защо не?
— Той я отклони.
— Искаш да кажеш, че е отказал да ме види?
— Да, сър, точно това искам да кажа.
— И няма да се срещне с мен?
— Не, сър, няма.
— Лично ли говори с него?
— Не, сър, говорих със секретаря му.
— Какво ти каза той? Кажи ми какво ти каза?
Младият човек се поколеба и придоби още по-нещастен вид.
— Какво каза?
— Каза, че сеньор Д’Анкония е казал, че го отегчавате, господин Тагарт.
Предложението, което приеха, беше познато като правилото „Гарван гарвана око не вади“. Докато го гласуваха, членовете на Националното сдружение на железниците седяха в голяма зала, под гаснещия мрак на късната есенна вечер и не се поглеждаха един друг.
Националното сдружение на железниците беше организация, учредена, както се твърдеше, за да защити благоденствието на националната железопътна индустрия. Това трябваше да се постигне чрез развитието на методи за сътрудничество за общи цели — това пък следваше да се постигне чрез гаранцията на всеки член, че ще подчини собствените си интереси на тези на индустрията като цяло. А интересите на индустрията като цяло трябваше да се определят от мажоритарен вот, като всеки член беше задължен да приложи всяко решение, взето от мнозинството.
— Членовете на една и съща професия или индустрия трябва да се поддържат — казваха организаторите на сдружението. — Ние имаме едни и същи проблеми, едни и същи интереси, едни и същи врагове. Хабим енергията си да се борим помежду си, вместо да създадем общ фронт пред света. Можем да растем и да просперираме заедно, ако обединим усилията си.
— Против кого се организира това сдружение? — беше попитал един скептик. А отговорът беше:
— Ами срещу никого. Но ако искате да го разглеждате така, то е срещу доставчиците или производителите, или срещу всеки, който се опита да се възползва от нас. Срещу кого се организира всеки съюз?
— Точно това се чудя и аз — беше казал скептикът.
Когато правилото „Гарван гарвана око не вади“ беше предложено за гласуване на пленума на Националното сдружение на железниците на годишната му среща, това беше първото му публично споменаване. Но всички членове бяха чували за него — то дълго беше обсъждано в неофициални разговори, особено настоятелно през последните няколко месеца. Мъжете, които седяха в голямата зала, бяха президентите на железопътните компании. Те не харесваха правилото — надявали се бяха, че то никога няма да бъде предложено.
Но когато беше предложено, те гласуваха за него.
Нито една железница не беше спомената поименно в речите, които предшестваха гласуването. Речите се занимаваха само с общественото благо. Казваше се, че докато общественото благо е застрашено от недостиг на транспорт, компаниите се унищожават една друга с жестока конкуренция, по правилото „голямата риба изяжда малката“. Докато съществуват неразвити райони, където железопътните услуги са били преустановени, съществуват и обширни региони, където две или повече железопътни компании се конкурират за трафик, който едва ли е достатъчен и за една. Говореше се, че има огромни възможности за по-новите железници в неразвитите райони. Макар и да е вярно, че такива места предлагат малко икономически стимули в момента, една железопътна компания с обществен дълг ще се заеме с това да предлага транспорт на борещите се жители, тъй като основната цел на железницата е, служба на обществото, а не печалба.