След това казаха, че големите, утвърдени железопътни системи са жизненоважни за общественото благо и че рухването на една от тях ще бъде национална катастрофа, и че ако една такава система случайно понесе съкрушителна загуба в опит да допринесе за международното разбирателство, тя има право на помощ от обществото, за да преживее удара.
Нито една компания не беше спомената по име. Но когато председателят на събранието вдигна ръка като тържествен сигнал, че трябва да гласуват, всички погледнаха към Дан Конъуей, президентът на „Финикс-Дюранго“.
Имаше само петима несъгласни, които гласуваха „против“. Но все пак когато председателят извести, че мярката е приета, нямаше радост, нямаше звуци на одобрение, нямаше движение — само тежка тишина.
До последната минута всеки един от тях се беше надявал, че някой ще им спести всичко това.
Правилото „Гарван гарвана око не вади“ беше описано като мярка на „доброволна саморегулация“, целяща „да окаже подкрепа“ на законите, гласувани отдавна от законодателното събрание на страната. Правилото гласеше, че членовете на Националното сдружение на железниците нямат право да прилагат практики, определяни като „разрушителна конкуренция“; че в обявените за ограничени райони може да действа само една железопътна компания; че в такива райони старшинството принадлежи на най-старата компания, която в момента оперира там, а новодошлите, които нечестно са посегнали на нейната територия, трябва да прекратят дейността си до девет месеца, след като получат нареждане за това; че Изпълнителният комитет на Националното сдружение на железниците има власт да реши по собствено усмотрение кои региони да бъдат обявени за ограничени.
Когато събранието приключи, мъжете побързаха да си тръгнат. Нямаше лични разговори, нямаше приятелско мотаене. Голямата зала се опразни необичайно бързо. Никой не говори с Дан Конъуей, никой дори не го погледна.
В преддверието на сградата Джеймс Тагарт срещна Орън Бойл. Не бяха си уговаряли среща, но Тагарт видя силуета на тромава фигура до мраморната стена и разбра кой е, още преди да е видял лицето. Приближиха се един към друг и Бойл каза с усмивка, по-малко успокояваща от обикновено:
— Аз си свърших работата. Сега е твой ред, Джими.
— Не трябваше да идваш тук. Защо го направи? — кисело каза Тагарт.
— Просто за да се позабавлявам — каза Бойл.
Дан Конъуей седеше сам сред редовете празни седалки. Беше още там, когато чистачката дойде, за да почисти залата. Когато му извика, той послушно стана и бавно тръгна към вратата. Минавайки покрай нея в коридора, той бръкна в джоба си и й подаде банкнота от пет долара — мълчаливо, смирено, без да я гледа в лицето. Сякаш не знаеше какво прави — действаше така, сякаш мисли, че е на място, на което щедростта изисква да дадеш бакшиш, преди да си тръгнеш.
Дагни беше още на бюрото си, когато вратата на кабинета й се отвори с трясък и Джеймс Тагарт нахлу вътре. За първи път влизаше така. Лицето му беше възбудено.
Не беше го виждала от национализацията на линията „Сан Себастиан“. Той не се беше опитал да го обсъди с нея, а тя не беше казала нищо. Правотата й беше толкова красноречива, мислеше си, че коментарите бяха излишни. Едно чувство, което беше отчасти възпитание, отчасти милост, й беше попречило да изкаже пред него заключението, което трябва да се извади от събитията. Имаше едно-единствено справедливо заключение, до което той трябваше да стигне. Беше чула за речта му пред борда на директорите. Беше потръпнала, презрително развеселена — ако беше в негов интерес, какъвто и да беше този интерес, да си присвоява нейните достижения, то тогава, в името на собствената си полза, ако не за друго, щеше да я остави да работи на спокойствие от сега нататък.
— Значи мислиш, че ти си единствената, която прави нещо за тази компания?
Тя го погледна изненадано. Гласът му беше писклив, той стоеше пред бюрото й, напрегнат и развълнуван.