— Значи мислиш, че съм разрушил компанията, така ли? — изписка той. — И че сега ти си единствената, която може да ни спаси? Мислиш, че не мога да компенсирам мексиканските загуби?
Тя попита бавно:
— Какво искаш да кажеш?
— Имам новини за теб. Помниш ли предложението „Гарван гарвана око не вади“ на железопътното сдружение, за което ти казах преди няколко месеца? Ти не хареса идеята. Изобщо не я хареса.
— Спомням си. Какво за него?
— Приеха го.
— Какво приеха?
— Правилото „Гарван гарвана око не вади“. Преди няколко минути. На събранието. След девет месеца няма да има железопътна компания „Финикс-Дюранго“ в Колорадо!
Един стъклен пепелник се разби в пода, когато тя скочи на крака.
— Долни копелета!
Той стоеше неподвижно. И се усмихваше.
Тя знаеше, че трепери, открита пред него, беззащитна, и че това е гледка, на която той се наслаждава, но нямаше значение. После видя усмивката му — и внезапно заслепилият я гняв изчезна. Не чувстваше нищо. Изучаваше усмивката със студено, безразлично любопитство.
Те стояха един срещу друг. Той изглеждаше така, сякаш за пръв път не се страхува от нея. Злорадстваше. За него събитието беше много повече от унищожаването на конкурент. То не беше победа над Дан Конъуей, а над нея. Тя не знаеше защо или по какъв начин, но беше сигурна, че той знае. За един кратък момент си помисли, че у Джеймс Тагарт и в това, което го кара да се усмихва, има някаква тайна, за която тя никога не е подозирала, и че е жизненоважно да се научи да я разбира. Но мисълта проблесна и изчезна.
Тя се втурна към вратата на гардероба и сграбчи палтото си.
— Къде отиваш? — гласът на Тагарт беше се снижил. Звучеше разочарован и леко притеснен. Тя не отговори и изскочи от кабинета.
— Дан, трябва да се бориш с тях. Аз ще ти помогна. Ще се боря за теб с всичко, което имам.
Дан Конъуей поклати глава. Той седеше на бюрото си, пред него имаше празен, избледнял лист попивателна хартия и една слаба лампа в ъгъла на стаята. Дагни се беше втурнала направо към градската кантора на „Финикс-Дюранго“. Конъуей беше там и още седеше така, както го беше заварила. Беше се усмихнал при влизането й и беше казал с мек, безжизнен глас:
— Смешно, помислих си, че ще дойдеш.
Не се познаваха добре, но се бяха срещали няколко пъти в Колорадо.
— Не — каза той — няма полза.
Искаш да кажеш, че е заради споразумението със сдружението, което си подписал? Няма да издържи. Това си е чиста експроприация. Никой съд няма да го приеме. И ако Джим се опита да се скрие зад обичайния лозунг на мародерите за „общественото благо“, аз ще свидетелствам под клетва, че „Тагарт Трансконтинентал“ не може да поеме целия трафик в Колорадо. И ако някой съд вземе решение срещу теб, можеш да обжалваш и да продължиш да обжалваш още десет години.
— Да — каза той — бих могъл… Не съм сигурен, че ще спечеля, но мога да опитам и да се вкопча в железницата още няколко месеца, но… Не, не мисля за законовите положения, така или иначе. Не е това.
— А какво е тогава?
— Не искам да се боря, Дагни.
Тя го погледна невярващо. Беше сигурна, че той никога не е произнасял подобна фраза преди, а човек не може да се промени напълно на тази възраст.
Дан Конъуей наближаваше петдесетте. Имаше квадратно, безстрастно, упорито лице на корав транспортен инженер, не толкова на президент на компания — лице на боец, с млада, загоряла кожа и побеляваща коса. Беше станал собственик на нестабилна малка железница в Аризона, чиито нетни приходи бяха по-малки от тези на успешна бакалия, и я беше превърнал в най-добрата железопътна компания на Югозапада. Говореше малко, рядко четеше книги и никога не беше ходил в колеж. Цялата сфера на човешките стремежи, с едно изключение, го оставяше напълно безразличен — нямаше допир с онова, което хората наричаха култура. Но разбираше от железници.
— Защо не искаш да се бориш?
— Защото имаха право да го сторят.
— Дан — попита тя, — да не си се побъркал?
— Никога не съм се отричал от думите си — безразлично каза той. — Не ме интересува какво ще реши съдът. Обещах да се подчиня на мнозинството. Трябва да се подчиня.
— Очакваше ли мнозинството да ти причини това?
— Не.
По безстрастното му лице премина лека конвулсия. Той говореше тихо, без да я поглежда. Все още го изпълваше безпомощно учудване.