Трябваше да го каже.
— Какво ще правиш със себе си?
— Не знам… Е, има много неща, за които не съм имал време. Риболов например. Винаги съм обичал риболова. Може би ще започна да чета книги, винаги съм искал. Предполагам, че ще я карам по-спокойно. Сигурно ще ида за риба. В Аризона има няколко местенца, където е тихо и спокойно и няма хора на няколко мили наоколо…
Той я погледна и добави:
— Забрави. Защо трябва да се притесняваш за мен?
— Не е само за теб, а… Дан — изведнъж каза тя, — надявам се знаеш, че исках да ти помогна да се бориш не заради самия теб.
Той се усмихна — беше лека, приятелска усмивка.
— Знам — каза.
— Не е от състрадание, или жал, или друга подобна грозна причина. Виж, исках да те предизвикам на битката на живота ти в Колорадо. Възнамерявах да се намеся в бизнеса ти, да те притисна до стената и дори да те изритам, ако се налага.
Той се засмя леко — това беше знак на одобрение.
— Никак нямаше да ти е лесно — каза той.
— Само дето не смятах, че ще е необходимо. Мислех, че има достатъчно място за двама ни.
— Да — каза той. — Имаше.
— И все пак, ако откриех, че няма, щях да се боря с теб, и ако можех да направя линията си по-добра от твоята, щях да те унищожа и да не ми пука какво е станало с теб. Но това… Дан, не мисля, че искам да се занимавам с нашата линия „Рио Норте“ точно сега. Аз… За Бога, Дан, не искам да бъда мародер!
Той я изгледа мълчаливо за момент. Беше странен поглед, сякаш от голямо разстояние. После каза меко:
— Трябваше да се родиш преди стотина години, хлапе. Тогава щеше да имаш шанс.
— Да върви по дяволите. Възнамерявам сама да си създам шанс.
— Това възнамерявах и аз на твоите години.
— И си успял.
— Нима?
Тя стоеше неподвижно, внезапно вкаменена. Той се изправи и каза рязко, сякаш издаваше заповед:
— По-добре се погрижи за тази твоя линия „Рио Норте“, и то бързо. Подготви я, преди да се изнеса, защото ако не го направиш, това ще бъде краят на Елис Уайът и на другите там, а те са най-добрите, останали в страната. Не можеш да позволиш това да се случи. Вече всичко лежи на твоите рамене. Няма смисъл да се опитваш да обясняваш на брат си, че ще бъде много по-трудно за теб там, без мен като конкурент. Но ние двамата го знаем. Така че действай. Каквото и да направиш, няма да си мародер. Няма мародер, който да е в състояние да управлява железопътна компания в тази част от страната и да остане задълго. Каквото и да направиш там, ще си го спечелила. Въшки като брат ти така или иначе нямат значение. Сега всичко зависи от теб.
Тя седеше и го гледаше, чудейки се какво е победило такъв мъж — знаеше, че не е Джеймс Тагарт. Видя, че я гледа, сякаш се бореше със своите собствени въпроси. После той се усмихна и тя не искаше да повярва, че усмивката му изразява тъга и състрадание.
— По-добре не ме жали — каза той. — Мисля, че на теб ти предстоят по-тежки времена. И мисля, че ще ти е по-трудно, отколкото на мен.
Тя се беше обадила във фабриката и си беше уредила среща С Ханк Риърдън за същия следобед. Тъкмо беше окачила слушалката и се навеждаше над картите на линията „Рио Норте“, разтворени на бюрото й, когато вратата се отвори. Дагни вдигна изненадано поглед — не очакваше вратата на кабинета й да се отваря без предизвестие.
Мъжът, който влезе, беше непознат. Беше млад, висок и нещо в него намекваше за насилие, макар че тя не можеше да каже какво е, защото първата му отличителна черта, която човек забелязваше, беше самоконтролът му, който изглеждаше почти безочлив. Той имаше тъмни очи, рошава коса, а дрехите му бяха скъпи, но износени, сякаш не се интересуваше или не обръщаше внимание какво точно носи.
— Елис Уайът — предостави се той.
Тя неволно скочи на крака. Разбра защо никой не е успял да го спре във външните офиси.
— Седнете, господин Уайът — каза с усмивка тя.
— Няма да бъде необходимо — той не се усмихна. — Не водя дълги разговори.
Бавно, съзнателно контролирайки се, тя седна и се облегна назад, без да сваля поглед от него.
— Е? — попита тя.
— Дойдох да ви видя, защото разбирам, че вие сте единственият човек с мозък в тая прогнила дружинка.
— Какво мога да направя за вас?
— Можете да чуете ултиматума ми — той говореше отчетливо, придавайки необичайна яснота на всяка сричка. — Очаквам след девет месеца „Тагарт Трансконтинентал“ да има влакове в Колорадо с оглед на изискванията на моя бизнес. Ако долният номер, който скроихте на „Финикс-Дюранго“, е бил с цел да ви спести необходимостта от усилия, ви уведомявам, че няма да се измъкнете. Не ви потърсих, когато не можехте да ми предоставите услугата, от която имах нужда. Намерих човек, който можеше. Сега искате да ме накарате да правя бизнес с вас. Очаквате да диктувате условията, като не ми оставите избор. Очаквате да снижа бизнеса си до нивото на вашата некомпетентност. Искам да ви кажа, че сте си направили погрешно сметката!