Тя каза бавно и с усилие:
— Да ви кажа ли какво възнамерявам да направя с нашите услуги в Колорадо?
— Не. Не ме интересува обсъждането на никакви намерения. Очаквам транспорт. Какво ще направите, за да го предоставите, и как ще го направите, си е ваш проблем, а не мой. Просто ви предупреждавам. Тези, които искат да работят с мен, трябва да го правят по моите условия или изобщо да не го правят. Не мога да се съобразявам с вашата некомпетентност. Ако очаквате да печелите пари, прекарвайки петрола, който произвеждам — трябва да сте толкова добри във вашия бизнес, колкото съм аз в моя. Искам това да бъде ясно.
Тя каза спокойно:
— Ясно е.
— Няма да губя време да ви доказвам, че е по-добре да приемете ултиматума ми на сериозно. Ако сте достатъчно интелигентна, за да накарате тази изгнила организация изобщо да работи, значи имате ум да го прецените и сама. И двамата знаем, че ако „Тагарт Трансконтинентал“ пуска влакове в Колорадо както преди пет години, ще ме разори. Знам, че точно това се опитвате да направите. Очаквате да се храните от мен, докато можете, а след това да намерите друг труп, който да изсмучете, след като свършите с мен. Това е политиката на по-голямата част от човечеството днес. Така че ето какъв е моят ултиматум: сега е във ваша власт да ме унищожите — аз може и да се наложи да си тръгна, но ако го направя, ще завлека всички ви със себе си.
Някъде вътре в нея, под вцепенението, което я държеше неподвижна, докато поемаше ударите, чувстваше малка болка — гореща, сякаш от опарване. Тя искаше да му каже за годините, които е прекарала в търсене на хора като него, с които да работи; искаше да му каже, че неговите врагове са и нейни, че води същата битка; искаше да му изкрещи: не съм една от тях! Но знаеше, че не може да го направи. Носеше отговорност за „Тагарт Трансконтинентал“ и за всичко, направено в нейно име, нямаше право да се оправдава.
Седеше изправена и погледът й беше също толкова твърд и открит, колкото и неговият. Отговори с равен тон:
— Ще получите транспорта, от който имате нужда, господин Уайът.
Видя как сянка от удивление пробяга по лицето му — това не беше поведението или отговорът, които беше очаквал. Може би най-много го беше удивило онова, което тя не каза: че не се защити, не се извини. Той я изгледа мълчаливо за момент. Сетне каза с по-мек глас:
— Добре. Благодаря. Приятен ден.
Тя кимна. Той се поклони и напусна кабинета.
— Такова е положението, Ханк. Работих с почти невъзможно разписание, за да завърша линията „Рио Норте“ за дванайсет месеца. Сега трябва да го направя за девет. Щеше да ни направиш релсите в рамките на една година. Можеш ли да ни ги дадеш за девет месеца? Ако въобще е възможно да се направи, направи го. Ако не — аз ще трябва да намеря някакъв друг начин да я завърша.
Риърдън седеше зад бюрото си. Студените му сини очи бяха като два хоризонтални прореза през сухите плоскости на лицето му — те останаха хоризонтални, невъзмутимо притворени. Той каза ясно и безстрастно:
— Ще го направя.
Дагни се облегна назад. Краткото изречение беше шок. Не беше просто облекчение, а внезапното разбиране, че не беше необходимо нищо друго, за да гарантира, че ще бъде свършено, нямаше нужда от доказателства, от въпроси, от обяснения, един такъв сложен проблем можеше спокойно да се осланя на няколко срички, произнесени от човек, който знае какво казва.
— Не ми показвай, че си облекчена — гласът му беше подигравателен. — Не толкова очевидно.
Присвитите му очи я наблюдаваха със загадъчна усмивка.
— Мога да си помисля, че държа „Тагарт Трансконтинентал“ в ръцете си.
— Така или иначе го знаеш.
— Така е. И възнамерявам да те накарам да платиш за това.
— Готова съм. Колко?
— Двайсет долара допълнително за тон за остатъка от поръчката, доставян от днес нататък.
— Рязко повишение, Ханк. Това ли е най-добрата цена, която можеш да ми дадеш?
— Не. Но това е цената, която ще получа. Можех да поискам два пъти повече и ти пак да платиш.