— Да, щях да платя. И наистина можеше да поискаш. Но няма.
— Защо не?
— Защото имаш нужда от това да построя линията „Рио Норте“. Тя ще е първата ти витрина за риърдънов метал.
Той се подсмихна.
— Точно така. Обичам да работя с хора, които нямат илюзии за това, че ще получават услуги.
Знаеш ли от какво се почувствах облекчена, когато реши да се възползваш?
— От какво?
— От това, че поне веднъж си имам работа с някого, който не претендира, че ми прави услуги.
Усмивката му вече имаше определен оттенък — беше на радост.
— Винаги играеш открито, нали? — попита той.
— Никога не съм те виждала да правиш обратното.
— Мислех си, че съм единственият, който може да си го позволи.
— Поне откъм това не съм фалирала, Ханк.
— Аз пък мисля, че ще те разоря някой ден — тъкмо откъм това.
— Защо?
— Винаги съм искал.
— Нямаш ли достатъчно страхливци около себе си?
— Точно затова ще ми е приятно да опитам — защото ти си единственото изключение. Значи смяташ, че е правилно да изстискам всяка стотинка печалба, която мога, от твоя спешен случай?
— Разбира се. Не съм глупачка. Не мисля, че си в бизнеса за мое удобство.
— Не ти ли се иска да бях?
— Не съм муфтаджийка, Ханк.
— Няма ли да ти е трудно да платиш?
— Това е мой проблем, а не твой. Искам тези релси.
— Срещу двайсет долара допълнително за тон?
— Добре, Ханк.
— Добре. Ще получиш релсите. Може и да получа огромна печалба — или „Тагарт Трансконтинентал“ да фалира, преди да я събера.
Тя каза без усмивка:
— Ако не построя линията за девет месеца, „Тагарт Трансконтинентал“ ще фалира.
— Няма, докато ти управляваш.
Когато не се усмихваше, лицето му изглеждаше безжизнено, само очите му оставаха живи, дейни, със студена, блестяща яснота на възприятието. Но какво точно усещаше от нещата, които възприемаше, не беше позволено никому да знае, мислеше си тя, може би и на самия него.
— Направили са всичко, което са могли, за да ти затруднят живота, нали? — каза той.
— Да. Разчитах на Колорадо да спаси системата на Тагарт. Сега от мен зависи да спасявам Колорадо. След девет месеца Дан Конъуей ще затвори линията си. Ако моята не е готова, няма да има смисъл да се довършва. Не можем да оставим тези хора дори и за ден без транспорт, а да не говорим за седмица или месец. При скоростта, с която се разрастват, не можеш да ги спреш на място и след това да очакваш да продължат. Това е все едно да удариш спирачките на локомотив, който се движи с двеста мили в час.
— Знам.
— Мога да управлявам добра железопътна компания. Не мога да я управлявам из континент, пълен с ратаи, които не могат дори ряпа да отгледат както трябва. Трябват ми хора като Елис Уайът, които да произвеждат нещо, с което да пълнят влаковете ми. Така че трябва да им дам влакове и релси след девет месеца, дори и ако трябва да завлека всички ни в ада, за да го направя!
Той се усмихна развеселен.
— Взимаш го наистина навътре, нали?
— А нима ти не го взимаш?
Той не отговори, а задържа усмивката си.
— Теб не те ли интересува? — почти ядосано попита тя.
— Не.
— Значи не разбираш какво означава това?
— Разбирам, че ще ти доставя релсите, а ти ще положиш линията за девет месеца.
Тя се усмихна, успокоена, уморено и малко виновно.
— Да. Знам, че ще стане така. Мисля, че е безполезно да се ядосвам на хора като Джим и неговите приятели. Нямаме време за това. Първо трябва да поправя онова, което те са сторили. После… — тя спря, чудейки се, после разтърси глава и изправи рамене, — после те няма да имат никакво значение.
— Точно така. Няма. Когато чух за тая работа с „Гарван гарвана око не вади“, направо ми се повдигна. Но не се тревожи за проклетите копелета.
Последните две думи прозвучаха шокиращо грубо, защото лицето и гласът му останаха спокойни.
— Ти и аз винаги ще сме тук, за да спасим страната от последствията от техните действия.
Той стана и продължи, крачейки из кабинета:
— Колорадо няма да спре. Ти ще го изведеш нагоре. После Дан Конъуей ще се върне, както и други. Цялата тази лудост е само временна. Не може да трае дълго. Безумна е и сама ще се унищожи. Ти и аз ще трябва просто да поработим малко повече за известно време, това е всичко.