Тя гледаше високата му фигура да се движи из кабинета. Той му беше като по мярка — съдържаше единствено няколкото мебели, които му трябваха, грубо опростени до основното си предназначение и изключително скъпи заради качеството на материалите и умелия дизайн.
Стаята изглеждаше като двигател — двигател, поставен в стъклена кутия от широки прозорци. Но тя забеляза един удивителен детайл: нефритена ваза, поставена върху един шкаф с папки. Вазата беше солиден, тъмнозелен камък, изваян, с чисти повърхности — плавните й извивки предизвикваха неустоимо желание човек да я докосне. Изглеждаше удивително в този офис, несъвместима със суровостта на останалите предмети — тя беше полъх на чувственост.
— Колорадо е невероятно място — каза той. — Ще бъде най-великото в страната. Не си сигурна дали ме е грижа за него? Този щат става един от най-добрите ми клиенти, както би трябвало да знаеш, ако четеш докладите за товарния си трафик.
— Знам. Чета ги.
— Мислех си да построя фабрика там след няколко години. Да им спестя разходите им за транспорт — той я погледна. — Няма да превозиш огромно количество стомана, ако го направя.
— Давай. Ще се радвам да транспортирам доставките ти, стоките за работниците ти и товара на фабриките, които ще те последват там — и може би няма да имам време да забележа, че съм изгубила стоманата ти… На какво се смееш?
— Прекрасно е.
— Кое?
— Това, че не реагираш като всички останали в наши дни.
— Все пак трябва да призная, че в момента ти си най-важният клиент на „Тагарт Трансконтинентал“.
Не мислиш ли, че го знам?
— Така че не разбирам защо Джим… — тя спря.
— … с всички сили се опитва да навреди на бизнеса ми? Защото брат ти Джим е глупак.
— Такъв е. Но има и нещо повече. В това има нещо по-лошо от глупостта.
— Не си губи времето да се опитваш да го разбереш. Остави го да плюе. Той не е опасен за никого. Хора като Джим Тагарт просто объркват света.
— Предполагам.
— Между другото, какво щеше да правиш, ако бях казал, че не мога да доставя релсите ти по-рано?
— Щях да изтръгна резервни коловози или да затворя някое разклонение, което и да е разклонение, и щях да използвам релсите, за да завърша „Рио Норте“ навреме.
Той се засмя.
— Ето защо не се тревожа за „Тагарт Трансконтинентал“. Но няма да ти се наложи да вадиш релси от стари коловози. Не и докато съм в бизнеса.
Тя си помисли изведнъж, че е бъркала за липсата на емоции у него — скритият нюанс в гласа му беше радостен. Разбра, че винаги е чувствала облекчение и спокойствие в негово присъствие, и знаеше, че и той се чувства така. Той беше единственият мъж, когото познаваше, с когото можеше да говори без напрежение или усилие. Това, мислеше си тя, е разум, който уважавам, противник, срещу когото си струва да се изправиш. И все пак помежду им имаше странно чувство на дистанция, чувството за затворена врата — в поведението му имаше нещо хладно, нещо вътре в него, което не можеше да бъде достигнато.
Той беше спрял до прозореца. Остана там за момент, гледайки навън.
— Знаеш ли, че първата пратка релси пристига при теб днес? — попита той. — Разбира се, че знаеш. Ела тук.
Тя се приближи до него. Той мълчаливо посочи с пръст. Някъде далеч, отвъд фабричните сгради, тя видя редица от товарни платформи, чакащи на глух коловоз.
Стрелата на един кран прорязваше небето над тях. Кранът се движеше и огромният му магнит държеше пакет релси, залепени за диск само със силата на допира. Сред сивата облачна пелена нямаше и следа от слънце, но релсите блестяха, сякаш металът улавяше светлина от самото пространство. Металът беше синкавозелен. Огромната верига спря над един вагон, снижи се, разтърси се в кратък спазъм и пусна релсите във вагона. Кранът тръгна обратно с величествено безразличие — изглеждаше като огромен чертеж на геометрична теорема, движещ се над хората и земята.
Те стояха на прозореца и гледаха мълчаливо и внимателно. Тя не проговори, докато друг пакет от синьо-зелен метал не премина през небето. А първите й думи не бяха за релсите, коловозите или изпълнената навреме поръчка. Тя каза, сякаш като поздрав към ново природно явление:
— Риърдънов метал…
Той го забеляза, но не каза нищо. Погледна я и отново се обърна към прозореца.
— Ханк, великолепно е.
— Да.
Каза го просто и открито. Гласът му не изразяваше поласкано удоволствие, нито пък скромност. Тя знаеше, че това е дар за нея, най-редкият, който един човек може да даде на друг — дарът да се чувстваш свободен да признаеш собственото си величие и да знаеш, че те разбират.