— Като си помисля какво може да направи този метал, какво може да направи възможно… Ханк, това е най-важното нещо, което се случва в момента в света, а никой от тях не го знае.
— Ние знаем.
Не се гледаха. Стояха и гледаха крана. На предницата на локомотива в далечината тя можеше да различи буквите ТТ. Можеше да различи и релсите на най-натовареното промишлено разклонение от системата на „Тагарт“.
— В момента, в който намеря фабрика, способна да го направи — каза тя, — ще поръчам дизелови локомотиви, направени от риърдънов метал.
— Ще ти трябват. С каква скорост вървят влаковете ти по линията „Рио Норте“?
— Сега ли? Имаме късмет, ако успеем да ги накараме да се движат с двайсет мили в час.
Той посочи вагоните.
Когато положите релсите, ще можете да карате влаковете и със сто и петдесет, ако искате.
— Така и ще направим, след няколко години, когато ще имаме вагони от риърдънов метал, който е наполовина по-лек от стоманата и два пъти по-безопасен.
— Ще трябва да се пазиш от авиолиниите. Работим по самолет от риърдънов метал. Няма да тежи почти нищо, а ще повдига всичко. Ще дочакаш деня на тежкотоварния въздушен трафик на големи разстояния.
— Мислех си какво ще бъде този метал за нашите двигатели, за всички двигатели, и какво може да се проектира сега.
— Помисли ли и за мрежите? Просто телени огради, направени от риърдънов метал — ще струват няколко цента за миля и ще траят по двеста години. А домакинските съдове, купени в най-евтините магазини, ще се предават от поколение на поколение. И океанските лайнери, които торпедо няма да може дори да одраска. Казах ли ти, че провеждаме тестове за комуникационни кабели от риърдънов метал? Правим толкова много изпитания, че никога няма да успея да кажа на хората какво може да се направи с него и как.
Те говореха за метала и възможностите му, които не можеха да изчерпят. Сякаш стояха на върха на планина, виждайки безгранична равнина под нея и пътищата, тръгващи във всички посоки. Но те говореха за цифри, тежести, налягания, съпротивления, цени.
Тя беше забравила брат си и неговото национално сдружение. Беше забравила всеки проблем, човек или събитие зад себе си — те винаги са били замъглени за погледа й; трябваше да ги подмине, да ги отхвърли настрани, те не бяха цел, нито пък особено реални. Това е реалността, мислеше си тя, това чувство за ясни линии, за цел, за лекота, за надежда. Това беше начинът, по който очакваше да живее — не искаше да прекара нито час, да не предприема нито едно действие, което да означава нещо по-малко.
Тя го погледна точно в момента, в който той сам обърна поглед към нея. Стояха съвсем близо един до друг. Тя видя в очите му, че и той се чувства по същия начин. Ако радостта е целта и същността на живота, мислеше си тя, и ако онова, което единствено има силата да дава на човека радост, се пази като негова най-дълбока тайна, то в този момент те бяха голи един пред друг.
Той отстъпи назад и каза с учуден и странно безстрастен тон:
— Ние сме просто двама негодници, нали?
— Защо?
— Нямаме духовни цели или качества. Единственото, което преследваме, са материални неща. Само това ни интересува.
Тя го погледна, неспособна да разбере. Но той гледаше встрани от нея, право напред, към крана в далечината. Искаше й се да не беше го казвал. Обвинението не я притесни, тя никога не беше мислила за себе си по този начин и беше напълно неспособна да изпитва чувство на фундаментална вина. Но чувстваше неясно опасение, което не можеше да определи, предположение, че има нещо с огромни последствия в причината, поради която го беше казал — нещо, опасно за него. Не беше го споменал случайно. Но в гласа му нямаше чувство, нито оправдание, нито срам. Беше го казал безразлично, като прост факт.
Тогава, докато го гледаше, опасението изчезна. Той се взираше във фабриката си зад стъклото — по лицето му нямаше вина, нямаше съмнение, само спокойствието на ненарушима самоувереност.
— Дагни — каза той, — каквито и да сме, тъкмо ние движим света и ние ще го измъкнем нагоре.
Глава V
Върхът на семейство Д’Анкония
Вестникът беше първото нещо, което забеляза. Еди здраво го беше стиснал, докато влизаше в кабинета й. Тя погледна лицето му — беше напрегнато и озадачено.