— Дагни, много ли си заета?
— Защо?
— Знам, че не обичаш да се говори за него. Но мисля, че тук има нещо, което трябва да видиш.
Тя мълчаливо протегна ръка за вестника.
Историята на първа страница известяваше, че при конфискацията на мините „Сан Себастиан“ правителството на Народна република Мексико открило, че са безполезни — ужасно, напълно, безнадеждно безполезни. Не е имало нищо, което да оправдае пет години работа и похарчените милиони — нищо, освен празни изкопи, направени с огромни усилия. Малкото следи от мед дори не си стрували извличането. Не съществували никакви големи залежи от метал, не можело и да се очаква да съществуват, и нямало никакви индикации, които да позволят някой да бъде заблуден. Правителството на Народна република Мексико провеждало спешни сесии заради това откритие, сред вой от възмущение — чувстваха, че са ги измамили.
Докато я наблюдаваше, Еди беше наясно, че Дагни гледа вестника много след като е свършила да чете. Знаеше, че с право е усещал лек страх, макар да не можеше да обясни какво точно го плаши в тази история.
Той чакаше. Тя вдигна глава. Не го погледна. Очите й бяха неподвижни, съсредоточени, сякаш се опитваха да различат нещо на голямо разстояние.
Той каза тихо:
— Франсиско не е глупак. Какъвто и да е, до каквато и поквара да падне — а аз спрях да се опитвам да разбера защо, — той не е глупак. Не може да направи подобна грешка. Не е възможно. Не го разбирам.
— А аз започвам да схващам.
Тя се изправи с внезапно движение, което премина през тялото й като тръпка. После каза:
— Обади му се в „Уейн-Фолклънд“ и кажи на копелето, че искам да го видя.
— Дагни — тъжно и укорително каза той, — това е Фриско д’Анкония.
— Беше.
Тя вървеше през ранния здрач на градските улици към хотел „Уейн-Фолклънд“. „Каза по всяко време, когато решиш“, беше й казал Еди. Първите светлини се появяваха в прозорците високо под облаците.
Небостъргачите изглеждаха като изоставени фарове, изпращащи слаби, замиращи сигнали към празното море, в което вече не плаваха кораби. Няколко снежинки паднаха покрай тъмните витрини на празните магазини и се стопиха в калта по тротоарите. Редица червени фенери пресичаше улицата и се изгубваше в мрачната далечина.
Тя се чудеше защо иска да тича, защо трябва да тича, не, не по тази улица, а по един зелен хълм под ослепителното слънце, към пътя на брега на река Хъдсън, в подножието на имението на Тагарт. Тя винаги тичаше така, когато Еди викаше „Идва Фриско д’Анкония!“ и сетне двамата политаха надолу по хълма към колата, която приближаваше по пътя.
Той беше единственият гост, чието пристигане беше събитие в тяхното детство — най-голямото събитие. Тичането, за да го посрещнат, беше станало част от състезанието между тримата. На върха на хълма имаше бреза, на половината път между шосето и къщата, Дагни и Еди се опитваха да минат покрай дървото, преди Франсиско да изтича нагоре по хълма и да ги пресрещне.
През всичките дни на неговите пристигания, през всичките лета, те никога не стигнаха брезата — Франсиско стигаше първи и ги спираше, след като я беше отминал. Франсиско винаги печелеше, както печелеше и във всичко останало.
Родителите му бяха стари приятели на семейство Тагарт. Той беше единствен син и беше израснал по целия свят — говореше се, че баща му искал той да възприема света като свое бъдещо владение.
Дагни и Еди никога не бяха сигурни къде прекарва зимата, но веднъж годишно, всяко лято, суров южноамерикански възпитател го довеждаше за един месец в имението на Тагарт.
За Франсиско беше естествено, че децата на Тагарт бяха избрани за негови другари — те бяха основните наследници на „Тагарт Трансконтинентал“, както той беше на „Д’Анкония мед“. „Ние сме единствената аристокрация, останала в света — аристокрацията на парите — каза той на Дагни веднъж, когато беше на четиринайсет. — Това е единствената истинска аристокрация, ако хората разбират изобщо какво е това, а те не разбират“.
Той имаше своя собствена кастова система: за него децата на Тагарт не бяха Джим и Дагни, а Дагни и Еди. Рядко благоволяваше да забележи съществуването на Джим. Еди го попита веднъж:
— Франсиско, ти си нещо като много високопоставен благородник, нали?
А той отговори:
— Още не. Причината, поради която семейството ми е просъществувало толкова дълго е, че никой от нас не си е позволявал да си въобрази, че е роден Д’Анкония. Трябва да стане такъв.