Той произнесе името си, сякаш искаше слушателите му да бъдат поразени и да паднат на колене само като го чуят.
Себастиан д’Анкония, неговият прародител, беше напуснал Испания преди много векове, когато Испания е била най-силната страна в света, а той е бил една от най-значимите й фигури. Тръгнал си, защото Великият инквизитор не одобрявал начина му на мислене и по време на един дворцов прием предложил да го промени. Себастиан д’Анкония плиснал остатъците от виното си в лицето на Великия инквизитор и избягал, преди да бъде заловен. Изоставил богатството си, имението си, мраморния си палат и момичето, което обичал — и отплавал за един нов свят.
Първото му имение в Аржентина била дървена колибка в полите на Андите. Слънцето осветявало като фар сребърния герб на Д’Анкония, закован над вратата на колибата, докато Себастиан д’Анкония копаел за мед в първата си мина. Прекарал години с кирка в ръка, трошейки скали от изгрев до залез, с помощта на няколко заблудени скитници — дезертьори от армиите на неговите сънародници, избягали престъпници, умиращи от глад индианци.
Петнайсет години след като напуснал Испания Себастиан д’Анкония изпратил да доведат момичето, което обичал — тя го чакала. Когато пристигнала, намерила сребърния герб над входа на мраморен палат, в градините на огромно имение, а планините — прорязани от галерии с червена руда в далечината. Той я пренесъл на ръце през прага на дома си. Изглеждал по-млад от последния път, в който го била видяла.
— Моите и твоите предци — казваше Франсиско на Дагни — са щели да се харесат.
В годините на детството си Дагни живееше в бъдещето — в света, който очакваше да открие, в света, в който нямаше да се налага да чувства презрение или досада. Но за един месец всяко лято беше свободна. Един месец можеше да живее в настоящето. Всеки път, когато се затичаше надолу по хълма, за да посрещне Франсиско д’Анкония, беше като освобождаване от затвор.
— Здрасти, Плужек!
— Здрасти, Фриско!
В началото и двамата мразеха прякорите си. Тя го беше попитала ядосано:
— Какво искаш да кажеш?
А той беше отговорил:
— Ако не знаеш, така се нарича силният огън в котела на локомотива.
— Това пък откъде го разбра?
— От господата по линията на Тагарт.
Той говореше пет езика, а английският му беше без следа от акцент — прецизен, културен английски, нарочно смесен с жаргон. Тя си беше отмъстила, като го беше нарекла Фриско. Той се беше засмял — развеселен и ядосан.
— Ако вие, варвари такива, е трябвало да унизите името на един от великите си градове, поне можете да се въздържите да го правите и с моето.
Но постепенно бяха започнали да харесват прякорите си.
Всичко започна по време на второто им лято заедно, когато той беше на дванайсет, а тя — на десет. Това лято Франсиско започна да изчезва всяка сутрин по причина, която никой не можеше да разбере. Тръгваше с колелото си преди зазоряване и се връщаше навреме, за да се появи пред белия кристален комплект прибори, сложен за обяд на терасата, с изискано точни и прекалено невинни маниери. Смееше се и отказваше да отговаря, когато Дагни и Еди го разпитваха. Веднъж се опитаха да го проследят в студения мрак преди съмване, но се отказаха — никой не можеше да го проследи, ако той не искаше.
След известно време госпожа Тагарт започна да се притеснява и реши да разследва случая. Тя така и не разбра как е успял да заобиколи законите за детския труд, но намери Франсиско на работа — след неофициална сделка с диспечера — като куриер в „Тагарт Трансконтинентал“, в едно подразделение на десет мили от тях. Диспечерът беше втрещен от посещението — нямаше представа, че куриерът му е личен гост на семейство Тагарт. Момчето беше известно сред местните железничари като Франки и госпожа Тагарт предпочете да не ги осветлява за истинското му име. Тя просто обясни, че работи без разрешението на родителите си и трябва да напусне веднага. Диспечерът съжаляваше, че трябва да го загуби — Франки, казваше той, е най-добрият куриер, който са имали.
— Много бих желал да го задържим. Вероятно можем да се споразумеем с родителите му? — предложи той.
— Опасявам се, че не може — меко каза госпожа Тагарт.
— Франсиско — попита го тя, когато го доведе вкъщи, — какво щеше да каже за това баща ти, ако знаеше?
— Баща ми щеше да попита дали съм добър в работата или не. Само това би поискал да знае.