— Стига, говоря сериозно.
Франсиско я гледаше вежливо, а изисканите му маниери говореха за столетия добро възпитание и дворцови приеми, но нещо в очите му я караше да се чувства несигурна за възпитанието.
— Миналата зима — отговори той — плавах като юнга на товарен параход, който караше мед на Д’Анкония. Баща ми ме търси три месеца, но само това ме попита, когато се върнах.
— Значи така прекарваш зимите си? — каза Джим Тагарт. Усмивката му имаше триумфален оттенък, триумф, че е намерил причина, за да изпита презрение.
— Това беше миналата зима — любезно каза Франсиско, без да промени невинния небрежен тон на гласа си. — Зимата преди това прекарах в Мадрид, в дома на херцог Алба.
— Защо си решил да работиш в железница? — попита Дагни.
Те стояха и се гледаха: нейният поглед беше изпълнен с възхита, неговият — с насмешка, но без злоба — това беше смях като за поздрав.
— За да видя как е, Плужек — отговори той, — и да ти кажа, че съм получил работа в „Тагарт Трансконтинентал“ преди теб.
Дагни и Еди прекарваха зимите си в опити да овладеят някое ново умение, за да удивят Франсиско и да го победят поне веднъж. Никога не успяха. Когато му показваха как да удря топка с бухалка — игра, която никога не беше играл преди, — той ги погледа няколко минути и каза:
— Мисля, че схващам идеята. Дайте да опитам.
Взе бухалката и изпрати топката над редицата дъбове някъде в края на поляната.
Когато Джим получи моторница за рождения си ден, те всички стояха на речния кей и наблюдаваха урока, докато инструкторът показваше на Джим как да я управлява. Никой от тях не беше карал моторница преди. Бляскавата бяла машина с форма на куршум продължаваше да се клатушка тромаво във водата, дирята й пазеше спомена за всяко отклонение, моторът й се давеше, докато инструкторът продължаваше да дърпа волана от ръцете на Джим. Без видима причина Джим изведнъж вдигна глава и извика на Франсиско:
— Мислиш ли, че можеш да го направиш малко по-добре?
— Мога.
— Ами опитай!
Когато лодката се върна и двамата й пътници слязоха, Франсиско седна на кормилото.
— Изчакайте минутка — каза той на инструктора, който остана на кея. — Нека хвърля едно око на това.
Сетне, преди инструкторът да успее да мръдне, лодката се озова в средата на реката, сякаш изстреляна от оръдие. Отдалечи се, преди да схванат какво виждат. Докато се смаляваше в далечината и слънчевата светлина, Дагни я виждаше като три прави линии: следата във водата, протяжния вой на двигателя и целта на кормчията.
Тя забеляза странното изражение на лицето на баща си, докато наблюдаваше отдалечаващата се лодка. Не казваше нищо, просто стоеше и гледаше. Тя си спомни, че го е виждала да гледа така само веднъж преди. Когато преглеждаше сложна система от макари, която Франсиско, тогава дванайсетгодишен, беше издигнал, за да направи асансьор до върха на една скала — той учеше Дагни и Еди да се гмуркат от върха на скалата в река Хъдсън. Изчисленията на Франсиско още се валяха по земята, баща й ги вдигна, погледна ги и попита:
— Франсиско, колко години си учил алгебра?
— Две.
— Кой те научи да правиш това?
— А, това е просто нещо, което ми хрумна.
Тя не знаеше, че онова, което баща й държи написано на смачканите листа, е диференциално уравнение в суров вид.
Наследниците на Себастиан д’Анкония съставяха непрекъсната линия от първородни синове, които знаеха как да носят името му. Семейна традиция беше, че човекът, който ще ги опозори, е наследникът, който ще умре, без да остави богатството на Д’Анкония по-голямо, отколкото го е получил. През поколенията подобен позор не беше настъпвал. Една аржентинска легенда гласеше, че ръката на Д’Анкония има чудодейната сила на светците — но не силата да лекува, а силата да произвежда.
Наследниците на Д’Анкония бяха мъже с необичайни способности, но никой от тях не можеше да се сравнява с това, в което Франсиско д’Анкония обещаваше да се превърне. Сякаш вековете бяха пресели качествата на семейството през фино сито, бяха отхвърлили маловажното, непоследователното, слабото и бяха оставили само чистия талант — сякаш случайността, поне веднъж, беше постигнала същност, лишена от случайности.
Франсиско постигаше всичко, с което се заемеше, правеше го по-добре от всеки друг, и при това без усилие. В поведението и съзнанието му нямаше самохвалство, никаква мисъл за сравнение. Държането му не беше сякаш „мога да го направя по-добре от теб“, а просто „мога да го направя“. И онова, което разбираше под „правене“, беше да го направи отлично.