Нямаше значение каква специалност се изискваше, заради взискателния план на баща му за неговото образование, нямаше значение какъв предмет му нареждаха да изучава, Франсиско овладяваше до съвършенство всичко с удоволствие и без усилие. Баща му го обожаваше, но внимателно прикриваше това, както прикриваше и осъзнатата си гордост, че отглежда най-блестящия феномен на едно блестящо родословно дърво.
Говореше се, че Франсиско ще бъде върха на семейство Д’Анкония.
— Не знам какъв девиз имат семейство Д’Анкония на семейния си герб — каза веднъж госпожа Тагарт — но съм сигурна, че Франсиско ще го промени на „Заради какво?“
Това беше първият въпрос, който той задаваше за всяко нещо, което му предложеха да прави — и нищо не можеше да го накара да действа, ако не намереше разумен отговор. Той прелиташе през дните на неговия летен месец като ракета, но ако някой го спреше посред полета му, той винаги можеше да назове целта си във всеки един произволен момент. Две неща бяха невъзможни за него: да стои спокойно или да се движи безцелно.
„Хайде да разберем“ беше мотивът, който предлагаше на Дагни и Еди за всичко, което предприемаше, или „хайде да го направим“ Това бяха единствените му форми на забавление.
— Мога да го направя — каза той, когато строеше асансьора си, залепен за скалата, забивайки метални скоби в камъка, докато ръцете му се движеха с експертен ритъм, а капки кръв се процеждаха незабелязани изпод превръзката на китката му.
— Не, не бива да рискуваме, Еди, не си още достатъчно голям, за да работиш с чук. Просто изхвърли бурените и ми разчисти пътя. Аз ще направя останалото… Каква кръв? О, това е нищо, просто се порязах вчера. Дагни, изтичай до къщата и ми донеси чиста превръзка.
Джим ги наблюдаваше. Те го бяха оставили сам, но често го виждаха да стои на разстояние и да наблюдава Франсиско с особена настойчивост. Той рядко говореше в присъствието на Франсиско, но понякога притискаше Дагни и присмехулно й казваше:
— Само каква важност си придаваш, претендирайки, че си желязна жена със собствено мнение! Ти си безгръбначна пачавра, да знаеш. Отвратителен е начинът, по който оставяш този самомнителен никаквец да те командва. Може да те върти на малкия си пръст. Нямаш никаква гордост. Как тичаш само като ти свирне и му слугуваш! Защо не му лъснеш обувките?
— Защото не ме е накарал — отговаряше тя.
Франсиско можеше да спечели всяка игра във всяко местно съревнование. Но той никога не влизаше в съревнования. Можеше да управлява младежкия клуб. Но той никога не се доближи до сградата им, пренебрегвайки старателните им опити да привлекат най-известния наследник в света. Дагни и Еди бяха единствените му приятели. Не можеха да кажат дали те го притежаваха или той ги притежаваше изцяло — нямаше никаква разлика, — и двете представи ги правеха щастливи.
Тримата започваха всяка сутрин свои собствени приключения. Веднъж един възрастен професор по литература, приятел на госпожа Тагарт, ги видя на върха на една купчина на сметището да разглобяват купето на един автомобил. Той спря, поклати глава и каза на Франсиско:
— Млад човек с вашето положение трябва да прекарва времето си в библиотеките и да попива културата на света.
— Какво мислите, че правя? — попита Франсиско.
В околността нямаше фабрики, но Франсиско научи Дагни и Еди да пътуват гратис във влаковете на Тагарт до далечни градове, където прескачаха оградите на фабрични дворове или висяха по первазите на прозорците, гледайки машините така, както другите деца гледат филми.
— Когато един ден управлявам „Тагарт Трансконтинентал“… — казваше от време на време Дагни.
— Когато един ден управлявам „Д’Анкония мед“… — казваше Франсиско. Те нямаше нужда да си обясняват останалото — те знаеха целите и мотивите си.
Понякога кондукторите ги хващаха. Тогава някой началник-гара се обаждаше на госпожа Тагарт от стотици мили разстояние:
— Тук има трима млади скитници, които твърдят, че са…
— Да — въздишаше госпожа Тагарт, — така е. Моля ви, пратете ги обратно.
— Франсиско — веднъж го попита Еди, докато стояха на коловозите на гарата на Тагарт, — бил си навсякъде по света. Кое е най-важното нещо на земята?
— Това — отговори Франсиско, сочейки емблемата „ТТ“ на предната част на локомотива, и добави: — Ще ми се да можех да срещна Нат Тагарт.