Той забеляза как го гледа Дагни. Не каза нищо, но след няколко минути, докато вървяха през гората по тясна пътечка през влажната пръст, папратите и слънчевата светлина, той каза:
— Дагни, аз винаги ще се прекланям пред гербовете. Винаги ще почитам символите на благородството. Аристократ съм, нали така? Само дето пет пари не давам за проядени от молци кули и еднорозите десета ръка. Днешните гербове са по билбордовете и в рекламите на популярните списания.
— Какво искаш да кажеш? — попита Еди.
— Търговските марки, Еди — отговори той.
През онова лято Франсиско беше на петнайсет години. „Когато управлявам «Д’Анкония мед»…“ „Уча минно дело и минералогия, защото трябва да съм готов за времето, когато ще управлявам «Д’Анкония мед»…“ „Уча електроинженерство, защото електроцентралите са най-добрите клиенти на «Д’Анкония мед»…“ „Ще уча философия, защото ще трябва да защитавам «Д’Анкония мед»…“
— Не ти ли се случва да мислиш за нещо друго освен „Д’Анкония мед“? — веднъж го попита Джим.
— Не.
— Струва ми се, че на света има и други неща.
— Нека другите мислят за тях.
— Това не е ли много себично отношение?
— Така е.
— Какво преследваш?
— Пари.
— Че нямаш ли достатъчно?
— Приживе всеки един от моите предшественици е увеличавал производството на „Д’Анкония мед“ с около десет процента. Аз възнамерявам да го увелича със сто.
— За какво? — попита Джим, саркастично имитирайки гласа на Франсиско.
— Когато умра, се надявам да отида на небето, каквото и по дяволите да е това, и искам да съм в състояние да си позволя цената за вход.
— Добродетелта е цената за вход — високомерно каза Джим.
— Точно това имам предвид, Джеймс. Искам да съм готов да претендирам за най-висшата добродетел — че съм бил човек, който е правел пари.
— Всеки рушветчия може да прави пари.
— Джеймс, някой ден трябва да научиш, че думите имат точно значение.
Франсиско се усмихна — в усмивката му имаше лъчезарен присмех. Докато ги наблюдаваше, изведнъж Дагни си помисли за разликата между Франсиско и брат й Джим. И двамата се усмихваха подигравателно. Но Франсиско изглежда осмиваше нещата, защото виждаше нещо много по-велико. Джим се смееше, защото не искаше нищо да остане велико.
Тя забеляза отново особената усмивка на Франсиско една нощ, докато седеше с него и Еди до лагерния огън, който си бяха стъкнали в гората. Блясъкът на пламъците ги обграждаше със стена от пречупени, движещи се линии — парчета от стъбла на дървета, клони и далечни звезди.
Чувстваше се така, сякаш отвъд тази ограда няма нищо — нищо, освен черна празнота, в която има само полъх от нещо, спиращо дъха, от плашещо обещание… като бъдещето. Но бъдещето, мислеше си, ще бъде като усмивката на Франсиско, това беше ключът към него, предварителното предупреждение за неговото естество — лицето му на светлината на огъня под боровите клонки — и изведнъж тя усети непоносимо щастие, непоносимо тъкмо защото беше толкова пълно и тя не знаеше как да го изрази. Погледна Еди. Той гледаше Франсиско. По някакъв тих свой собствен начин Еди чувстваше същото.
— Защо харесваш Франсиско? — попита го тя седмици по-късно, когато Франсиско си беше тръгнал.
Еди изглеждаше удивен — никога не му беше хрумвало, че чувството му може да се поставя под въпрос. После каза:
— Кара ме да се чувствам в безопасност.
— А мен ме кара да очаквам вълнение и опасност.
Следващото лято Франсиско беше на шестнайсет, в деня, в който тя стоеше сама с него на върха на хълма над реката, а панталоните и тениските му бяха раздрани от катеренето. Стояха и гледаха надолу към Хъдсън — бяха чули, че в ясни дни човек може да види Ню Йорк в далечината. Но видяха само мараня, съставена от три вида светлина, които се сливаха: реката, небето и слънцето.
Тя коленичи на една скала и се наведе напред, опитвайки се да види града, а вятърът духаше косата й в очите. Обърна се и погледна през рамо. Видя, че Франсиско не гледа в далечината — гледаше нея. Беше странен поглед, съсредоточен и без усмивка. Тя остана неподвижна за момент, с ръце, опрени о скалата, с напрегнати мишници, за да понесат тежестта на тялото й, неочаквано погледът му я накара да осъзнае позата си, рамото си, което се подаваше от разпраната тениска, дългите, издрани, загорели крака, провесени от скалата към земята. Изправи се ядосано и се отдръпна от него. И докато, изправяше глава, с негодуване в очите, което да посрещне неумолимостта в неговите, докато беше сигурна, че той я гледа с укор и враждебност, се чу да го пита с весел и предизвикателен глас: