— Защо трябва да ти пука за другите?
— Защото обичам да разбирам нещата, а в хората има нещо, което не мога да разбера.
— Какво е то?
— Ами винаги съм била непопулярна в училище и това не ме е притеснявало, но сега вече знам причината. А причината е невъзможна. Те не ме харесват не защото правя нещата зле, а защото ги правя добре. Мразят ме, защото винаги имам най-високите оценки в класа. Дори не ми се налага да уча, винаги получавам отличен. Мислиш ли, че трябва да опитам да изкарам за разнообразие някоя двойка и да стана най-популярното момиче в училище?
Франсиско спря, погледна я и я зашлеви.
Онова, което изпита, се съдържаше в един-единствен миг, докато земята пропадна под краката й сред взрив от емоция. Знаеше, че би убила всеки друг, който я удари, чувстваше бясната ярост, която щеше да й даде сили за това — и също толкова бясно удоволствие, че Франсиско го е направил. Усещаше удоволствие от тъпата, гореща болка в бузата, и от вкуса на кръвта в ъгълчето на устата. Изпитваше удоволствие от онова, което внезапно беше схванала за него, за самата себе си и за подбудите му.
Тя стегна крака, за да спре замайването, изправи глава и застана пред него, осъзнавайки новата си сила — за първи път се чувстваше равна с него и го гледаше с подигравателна, триумфална усмивка.
— Нима чак толкова те нараних? — попита тя.
Той беше изненадан — въпросът и усмивката не бяха на дете. После отговори:
— Да — ако така ти харесва.
— Харесва ми.
— Не го прави никога вече. Не си прави такива шеги.
— Не бъди глупав. Какво те кара да си мислиш, че ми пука за популярността?
— Когато пораснеш, ще разбереш какво отвратително нещо каза.
— И сега разбирам.
Той се обърна рязко, извади кърпичката си и я натопи в реката.
— Ела тук — нареди той.
Тя се засмя и се отдръпна.
— А, не. Искам да си го запазя така. Надявам се да се подуе ужасно. Харесва ми.
Той задържа погледа си върху нея дълго. После каза меко и съвсем открито:
— Дагни, ти си прекрасна.
— Бях убедена, че винаги си го мислел — отговори тя с нагло небрежен тон.
Когато се прибра вкъщи, каза на майка си, че е порязала устната си, падайки върху една скала. Това беше единствената лъжа, която някога изрече. Не го направи, за да защити Франсиско, а защото чувстваше, че по някаква причина, която не можеше да определи, инцидентът беше тайна, твърде ценна за споделяне. Следващото лято, когато Франсиско дойде, тя беше на шестнайсет. Затича се по хълма, за да го посрещне, но рязко спря. Той видя това, спря, и те останаха така за миг, гледайки се през дългата зелена поляна. Този път той тръгна към нея, вървеше бавно, а тя стоеше и чакаше. Когато се приближи, тя се усмихна невинно, сякаш без да осъзнава състезанието — замислено или спечелено.
— Вероятно би искал да знаеш, че имам работа в компанията — каза тя. — Нощен оператор в Рокдейл.
Той се засмя:
— Добре, „Тагарт Трансконтинентал“, съревнованието започва. Хайде да видим кой ще бъде по-голяма чест, ти — за Нат Тагарт, или аз — за Себастиан д’Анкония.
Тази зима тя сведе живота си до полезната простота на геометричен чертеж: няколко прави линии — от и до инженерния колеж в града всеки ден, от и до работата й на гара Рокдейл всяка нощ, и в затворения кръг на стаята й — стая с разпилени чертежи на двигатели, проекти на стоманени структури и влакови разписания.
Госпожа Тагарт наблюдаваше дъщеря си с мрачно смущение. Можеше да прости всеки пропуск, освен един: Дагни не проявяваше никакъв интерес към мъжете, никакво романтично влечение. Госпожа Тагарт не одобряваше крайностите — беше подготвена да се пребори с противоположната крайност, ако е необходимо, но се хвана да мисли, че това е по-лошо. Чувстваше се притеснена, когато трябваше да признае, че нейната дъщеря, на седемнайсет, нямаше нито един обожател.
— Дагни и Франсиско д’Анкония? — казваше тя с унила усмивка в отговор на любопитството на приятелките си. — Не, не е романс, а нещо като международна промишлена конвенция. Май само това ги интересува.
Госпожа Тагарт чу една вечер Джеймс да казва, в присъствието на гости, със своеобразен тон на задоволство:
— Дагни, въпреки че си кръстена на нея, ти всъщност приличаш много повече на Нат Тагарт, отколкото на първата Дагни Тагарт, известната красавица, която е била негова жена.