Госпожа Тагарт не знаеше кое я обижда повече: че Джеймс го казва, или че Дагни го приема с удоволствие като комплимент.
Никога няма да успея да си съставя мнение за собствената си дъщеря, мислеше си госпожа Тагарт. Дагни беше само силует, който бързешком влизаше и излизаше от апартамента — крехка фигура с кожено яке, с вдигната яка, къса пола и дълги крака на танцьорка. Тя минаваше право през стаята, с мъжка, праволинейна рязкост, но имаше някаква чудновата елегантност в движението й, което беше бързо, напрегнато и особено, предизвикателно женствено.
Понякога, поглеждайки лицето на Дагни, госпожа Тагарт улавяше изражение, което не можеше да определи точно — беше много повече от веселост, беше толкова явен израз на недокоснатата чистота на радостта, че й се струваше ненормално: нямаше такова момиче, което да е толкова нечувствително, че да не открива тъга в живота. Дъщеря й, заключи тя, беше неспособна на емоции.
— Дагни — попита я веднъж, — никога ли не ти се иска да се забавляваш?
Дагни я погледна невярващо и отговори:
— Какво мислиш, че правя?
Решението да направи на дъщеря си официален дебют костваше на госпожа Тагарт много главоболия. Не знаеше дали представя на нюйоркското общество госпожица Дагни Тагарт от Социалния регистър или нощния оператор от гара Рокдейл, беше склонна да мисли, че е по-скоро второто, и беше сигурна, че Дагни ще отхвърли идеята за подобно събитие. Беше удивена, когато Дагни прие с необяснима готовност, действайки поне веднъж точно като дете.
Тя беше още по-удивена, когато видя Дагни облечена за приема. Това беше първата женствена рокля, която някога беше носила — рокля от бял шифон с огромна пола, която плуваше като облак. Госпожа Тагарт очакваше Дагни да изглежда нелепо различна — Дагни изглеждаше като красавица. Изглеждаше по-възрастна и по-лъчисто невинна от обикновено — стоейки пред огледалото, тя държеше главата си така, както сигурно го е правила жената на Нат Тагарт.
— Дагни — с нежен упрек каза госпожа Тагарт, — виждаш ли колко красива можеш да бъдеш, когато поискаш?
— Да — каза Дагни без никакво учудване.
Балната зала на хотел „Уейн-Фолклънд“ беше украсена под ръководството на госпожа Тагарт — тя имаше артистичен вкус и декорацията на вечерта беше шедьовър.
— Дагни, има неща, които искам да се научиш да забелязваш — каза тя. — Светлини, цветове, цветя, музика. Те не са толкова достойни за пренебрежение, колкото мислиш.
— Никога не съм смятала, че са — щастливо отговори Дагни. Госпожа Тагарт за пръв път почувства връзка помежду им — Дагни я гледаше с признателното доверие на дете.
— Тези неща правят живота красив — каза госпожа Тагарт. — Искам тази вечер да е много красива за теб, Дагни. Първият бал е най-романтичното събитие в живота.
Най-голямата изненада за г-жа Тагарт настъпи в момента, в който видя Дагни да стои под светлините и да оглежда балната зала. Това не беше дете, не беше момиче, а жена с толкова самоуверена, опасна сила, че госпожа Тагарт я гледаше с потрес и възхищение. В епохата на всекидневна, цинична, посредствена рутина, сред хора, които се държаха така, сякаш не са плът, а месо — поведението на Дагни беше почти неприлично. Защото това беше начинът, по който една жена би се изправила в балната зала преди столетия, когато излагането на полуголото й тяло пред мъжкото възхищение би се считало за акт на дързост, когато това е имало значение, едно-единствено значение и е било възприемано като голямо приключение. А това, мислеше си с усмивка госпожа Тагарт, е момичето, за което мислех, че е лишено от сексуалност. Почувства огромно облекчение и малко се развесели от мисълта, че подобно откритие може да я накара да се почувства облекчена.
Облекчението трая само няколко часа. В края на вечерта тя видя Дагни в ъгъла на балната зала, седнала на парапета като на ограда, люлеейки краката си изпод шифона, сякаш беше облечена в работни панталони. Говореше с неколцина безпомощни младежи, с надменно и празно лице. Нито Дагни, нито госпожа Тагарт продумаха, докато се прибираха заедно. Но часове по-късно, следвайки внезапен импулс, госпожа Тагарт отиде в стаята на дъщеря си. Дагни стоеше до прозореца, още облечена с бялата вечерна рокля — беше като облак, крепящ тяло, което сега изглеждаше твърде слабо, дребно тяло с хлътнали рамене. Зад прозореца облаците посивяваха с първите лъчи на зората.
Когато Дагни се обърна, госпожа Тагарт видя само озадачена безпомощност — лицето й беше спокойно, но нещо в него накара госпожа Тагарт да си пожелае никога да не беше искала дъщеря й да открие тъгата.