— Майко, те наистина ли смятат, че е точно обратното? — попита тя.
Кое? — удивено попита госпожа Тагарт.
— Онова, за което ми говореше. Светлините и цветята. Да не би да очакват тези неща да ги направят романтични, а не обратното?
— Скъпа, какво искаш да кажеш?
— Там нямаше нито един човек, който да се наслаждава — безжизнено каза тя — или който изобщо да мисли или чувства нещо. Те се движеха наоколо и говореха същите глупости, които казват навсякъде. Предполагам, че са си мислели, че светлините ще го направят бляскаво.
— Скъпа, взимаш всичко твърде на сериозно. Човек не трябва да бъде интелектуален на бал. Просто трябва да е весел.
— Как? Като се държи глупаво?
— Искам да кажа… например не ти ли беше приятно да се запознаеш с младите мъже?
— Какви мъже? Там нямаше мъж, когото да не мога да смажа.
Няколко дни по-късно, докато седеше на бюрото си на гара Рокдейл и се чувстваше спокойно като у дома си, Дагни си помисли за партито и потръпна с надменен упрек към собственото си разочарование. Вдигна очи: беше пролет и в тъмнината навън по клоните имаше листа, въздухът беше неподвижен и топъл. Запита се какво е очаквала от приема. Не знаеше. Но го чувстваше отново, тук и сега, докато седеше отпусната над разбитото бюро и гледаше в мрака: чувство на безпредметно очакване, надигащо се в тялото й, бавно, като топла течност. Тя се отпусна на бюрото мързеливо, без да чувства нито изтощение, нито желание за работа.
Когато Франсиско дойде това лято, тя му каза за приема и за разочарованието си. Той слушаше мълчаливо и за пръв път я погледна с безстрастната насмешка, която пазеше за другите, поглед, който сякаш виждаше твърде много. Тя се почувства така, сякаш той е разбрал от думите й повече, отколкото е предполагала, че му казва.
Видя същия поглед и вечерта, когато си тръгна твърде рано. Бяха сами и седяха на брега на реката. Имаше още час до момента, в който трябваше да е на Рокдейл. В небето се виждаха дълги, тънки огнени линии и червени искрици мързеливо плаваха по водата. Той мълчеше вече дълго време, когато тя рязко стана и му каза, че трябва да тръгва. Той не се опита да я спре, облегна се назад, с лакти в тревата, и я погледна, без да мърда — погледът му сякаш казваше, че знае причината. Докато бързаше ядосано нагоре по склона към къщата, тя се чудеше какво я накара да си тръгне, не знаеше — беше внезапно безпокойство, породено от едно чувство, което не беше разпознала досега: чувството на очакване.
Всяка нощ тя изминаваше с кола петте мили от вилата до Рокдейл. Връщаше се призори, спеше няколко часа и ставаше заедно с останалите в дома. Не изпитваше нужда да спи. Докато се събличаше, за да си легне с първите лъчи на зората, тя усещаше напрегнато, радостно, безпричинно нетърпение да посрещне настъпващия ден.
Отново видя подигравателния поглед на Франсиско през мрежата на един тенис корт. Не си спомняше началото на тази игра, те често играеха тенис заедно и той винаги печелеше. Не знаеше кога точно беше решила, че този път ще победи тя.
Когато го осъзна, това вече не беше решение или желание, а тихо настървение, което се надигаше в нея. Не знаеше защо трябва да победи; не знаеше защо това изглежда толкова съдбоносно, неотложно и необходимо; знаеше само, че трябва и че ще го направи.
Изглеждаше лесно да играе, сякаш нейната воля беше изчезнала и нечия друга сила играеше вместо нея. Гледаше тялото на Франсиско — високо и ловко, а загарът на ръцете му беше подчертан от късите ръкави на бялата му тениска. Чувстваше високомерно удоволствие да гледа ловкостта на движенията му, защото тъкмо нея щеше да победи, така че всеки негов изкусен жест се превръщаше в нейна победа и блестящата вещина на тялото му й се струваше триумф за нейното.
Почувства нарастващата болка на изтощението, без да знае, че е болка, усещайки я само като внезапни пробождания, които я караха да си спомни за миг някоя част от тялото си и да я забрави веднага: китката, раменете, бедрата със залепналите по кожата бели шорти; мускулите на краката, когато подскачаше, за да посрещне топката, но не си спомняше дали слиза на земята; клепачите, когато небето стана тъмночервено, а топката летеше към нея през мрака като бял пламък; тънката, нажежена линия, която тръгваше от глезена й, по гърба и продължаваше, стреляйки директно във въздуха, движейки топката към тялото на Франсиско… Чувстваше тържествуващото удоволствие, защото всяко пробождане, започнало в нейното тяло, трябваше да завърши в неговото, защото и той беше изтощен колкото нея, и каквото си причиняваше тя, го причиняваше и на него; ето какво чувстваше той — ето към какво го подтикваше тя, това не беше нейната болка или нейното тяло, а неговите.