В миговете, когато видеше лицето му, виждаше, че той се смее.
Гледаше я така, сякаш разбира. Той играеше не за да спечели, а за да го направи по-трудно за нея — връщаше топката силно, за да я накара да тича; губеше точки, за да я види как извива тяло в агонизиращ бекхенд; стоеше неподвижно, карайки я да мисли, че ще пропусне, само за да изстреля небрежно топката в последния момент и да й я върне с такава сила, че тя да я пропусне. Тя усещаше, че няма да може да мръдне отново, никога вече, и й беше странно как се озовава на другия край на корта, удряйки топката навреме, с такава сила, сякаш иска да я разкъса на парченца, сякаш иска това да е лицето на Франсиско.
Само още веднъж, мислеше си, дори и следващият удар да ми счупи ръката… Само още веднъж, дори и ако въздухът, който вдишваше на пресекулки през стегнатото си, подуто гърло, съвсем спре… Сетне вече не чувстваше нищо — нито болка, нито мускули, само мисълта, че трябва да го победи, да го види изтощен, да го види как рухва, и тогава щеше да е свободна да умре.
Тя победи. Може би смехът му го накара да загуби — за пръв и последен път.
Той отиде до мрежата, докато тя стоеше неподвижно, и хвърли ракетата си в краката й, сякаш знаеше, че тя иска тъкмо това. После излезе от корта и падна на тревата, рухвайки по корем с глава върху ръцете си. Тя бавно се приближи. Стоеше над него и гледаше проснатото в краката й тяло, напоената му с пот тениска и кичурите коса, пръснати по ръката му. Той вдигна глава. Погледът му се плъзна бавно по линията на краката й, по шортите, по блузата, до очите й. Беше подигравателен поглед, който изглежда виждаше през дрехите й и през ума й. И сякаш й казваше, че е победил.
През онази нощ седеше на бюрото си в Рокдейл, сама в старата сграда на гарата, и гледаше небето през прозореца. Точно това време харесваше най-много, когато горните стъкла на прозореца изсветляваха, а релсите на коловозите отвън изглеждаха като неясни нишки от сребро по долните стъкла. Тя угаси лампата и се загледа в гигантското и безмълвно движение на светлината по неподвижната земя. Всичко беше неподвижно, дори и листата не мърдаха по клоните, докато небето бавно губеше цвета си и се превръщаше в шир, като повърхността на сияеща вода.
По това време телефонът й мълчеше, сякаш движението беше спряло навсякъде по системата. Чу отвън да се приближават стъпки — внезапно и близо до вратата. Франсиско влезе. Никога не беше идвал тук преди, но тя не се учуди да го види.
— Защо си буден по това време? — попита тя.
— Не ми се спеше.
— Как стигна до тук? Не чух колата ти.
— Дойдох пеша.
Измина известно време, преди тя да разбере, че не го е попитала защо е дошъл, а и не иска да го пита. Той се мотаеше из стаята, разглеждайки сноповете пътни листове, окачени по стените, календара със снимка на „Тагарт Комет“, уловен в горд устрем към зрителя. Той изглеждаше небрежно, като у дома си, сякаш чувстваше, че мястото им принадлежи, както се бяха чувствали винаги, където и да отидеха заедно. Но като че ли не му се говореше. Зададе няколко въпроса за работата й и после млъкна.
Навън светлината започна да нараства, движението по линията също стана по-интензивно и телефонът започна да звъни в тишината. Тя се върна към работата си. Той седеше в ъгъла, с крак преметнат през страничната облегалка на стола, и чакаше.
Тя работеше умело, чувствайки необикновено ясна мисълта си. Бързата прецизност на ръцете й и доставяше удоволствие. Съсредоточаваше се върху острия, ясен звук на телефона, върху цифрите от номерата на влаковете, вагоните, поръчките. Не забелязваше нищо друго.
Но когато тънък лист хартия плавно се спусна на пода и тя се наведе да го вземе, изведнъж също толкова съсредоточено осъзна и точно този момент, себе си и собственото си движение. Забеляза сивата си ленена пола, навития ръкав на сивата блуза и голата си ръка, протегната за листа. Усети как сърцето й спира безпричинно, както в мигове на трепетно очакване. Вдигна хартията и се обърна отново към бюрото си.
Беше се съмнало почти напълно. Един влак мина покрай гарата, без да спре. В чистотата на утринната светлина дългата поредица от покривите на вагоните се стопяваше в сребърна нишка, а влакът изглеждаше сякаш виси над земята, без да я докосва, изчезвайки във въздуха. Подът на гарата вибрираше, стъклата на прозорците дрънчаха. Тя наблюдаваше полета на влака с развълнувана усмивка. Погледна Франсиско: той наблюдаваше нея със същата усмивка.