Когато дневният оператор пристигна, тя му предаде гарата и двамата излязоха навън, на утринния въздух. Слънцето още не се беше издигнало и въздухът изглеждаше сякаш свети вместо него. Тя не чувстваше изтощение. Чувстваше се така, сякаш тъкмо е станала.
Тя тръгна към колата си, но Франсиско каза:
— Хайде да се приберем пеша.
— Добре.
Тя не се учуди и нямаше нищо против перспективата да върви пет мили. Изглеждаше й естествено — естествено заради специалната истинност на момента — кристалночист, но отделен от всичко останало, непосредствен, но несвързан с нищо, като блестящ остров, обграден от стена от мъгла — извисената, несъмнена реалност, която човек усеща, когато е пиян.
Пътят минаваше през гората. Излязоха от магистралата по една стара пътека, която се виеше сред дърветата в продължение на много мили сред девствената земя. Нямаше следи от човешко присъствие около тях. Стари коловози, обрасли с трева, караха човешкото присъствие да изглежда още по-далечно, добавяйки тежестта на годините към разстоянието, което ги отделяше от света. Светла мъгла продължаваше да се стеле над земята, но в процепите между стъблата на дърветата имаше листа, които висяха на яркозелени снопове и сякаш осветяваха гората. Листата висяха неподвижно. Те вървяха — единственото движение в един неподвижен свят. Изведнъж тя забеляза, че не са промълвили нито дума от много време.
Стигнаха до една полянка. Беше малка падина, обградена от стръмни склонове. През тревата минаваше поточе и клоните се спускаха почти до земята като зелен водопад. Звукът на водата подчертаваше тишината. Далечното парче открито небе правеше мястото да изглежда още по-скрито. Някъде горе, по билото на хълма, едно дърво улавяше първите слънчеви лъчи.
Те спряха и се погледнаха. Тя разбра, едва след като той го направи, че винаги е знаела, че ще го направи. Той я грабна, тя почувства устните му върху своите, усети как ръцете й го сграбчват трескаво в отговор, и за пръв път осъзна колко много е искала той да го стори.
Тя усети моментна съпротива и лек страх. Той я държеше и притискаше цялото си тяло към нея, напрегнато и настоятелно, а ръката му се движеше по гърдите й, сякаш изучаваше интимността да е собственик на тялото й, шокираща интимност, която нямаше нужда от нейното съгласие или разрешение. Тя се опита да се отдръпне, но само се облегна на ръцете му достатъчно дълго, за да види лицето и усмивката му, усмивка, с която й казваше, че му е дала позволение много отдавна. Помисли си, че трябва да избяга — вместо това тъкмо тя наведе главата му, за да намери отново устните му.
Знаеше, че страхът е безполезен, че той ще направи каквото иска, че решението е негово, че не й беше оставил никаква друга възможност, освен тази, която желаеше най-много — да се подчини. Тя не осъзнаваше целта му, смътната й представа беше пометена, нямаше сили да повярва съзнателно в този момент, да повярва, че й се случва, знаеше само, че я е страх — и все пак онова, което чувстваше, сякаш му го крещеше, беше: не ме питай, моля те, не ме питай, просто го направи!
Тя стегна краката си за миг, за да устои, но устните му бяха притиснати към нейните и те легнаха на земята заедно, без да прекъсват целувката си. Тя лежеше вцепенена — като неподвижен, а сетне треперещ участник в действие, което той извърши просто, без колебание, сякаш по право — правото на непоносимото удоволствие, което то им даваше.
Той каза какво значи това и за двама им с първите думи, които произнесе след това.
— Трябваше да го научим един от друг.
Тя погледна стройното му тяло, изпънато в тревата до нея — той носеше черни панталони и черна риза — и очите й спряха на колана, плътно обхванал тънката му талия. Тя усети пробождаща емоция, нещо като въздишка от гордост — гордост, че притежава тялото му. Тя легна по гръб, погледна небето, без да чувства желание да се движи, да мисли или да узнае, че съществува някакво време отвъд този момент.
Когато се прибра вкъщи, когато легна на леглото — гола, защото тялото й се беше превърнало в непозната придобивка — твърде ценна, за да бъде докосвана от нощница; защото й доставяше удоволствие да се чувства гола, сякаш белите чаршафи на леглото й бяха докоснати от тялото на Франсиско. Помисли си, че няма да спи, защото не иска да си почива и да изгуби най-чудното изтощение, което някога беше изпитвала. Последната й мисъл беше за всички онези пъти, когато е искала да изрази, но не е знаела как, мигновеното познание за чувство, по-велико от щастието — чувството за благословия над цялата земя, чувството, че си влюбен във факта, че даден човек съществува в такъв свят, тя си помисли, че актът, чрез който го е научила, е единственият начин, който може да го изрази. Тя не знаеше дали това е мисъл с изключителна важност — нищо не можеше да бъде внушително във вселена, където понятието за болка е изличено; тя не беше там, за да прави заключения; тя спеше, с лека усмивка на лицето, в тиха, лъчиста стая, изпълнена със светлината на утрото.