През това лято тя се срещаше с него в гората, в скришните кътчета покрай реката, на пода на изоставена барака, в мазето на къщата. Това бяха единствените моменти, в които тя се научи да усеща красотата — докато гледаше старите греди или стоманената плоча на климатика, който напрегнато и ритмично бучеше над главите им. Тя носеше шорти или памучни летни рокли, но никога не беше толкова женствена, колкото когато седеше до него, отпусната в ръцете му, оставяща се на всичко, което той поискаше, открито признавайки неговата власт да я доведе до безпомощност с удоволствието, което имаше силата да й достави. Той я научи на всяка проява на чувственост, която можеше да измисли.
— Не е ли чудесно, че телата ни могат да ни доставят толкова голямо удоволствие — веднъж каза той, съвсем простичко. Те бяха щастливи и светеха от невинност. И двамата не можеха да си представят, че радостта може да е грях.
Пазеха тайната си от другите, но не като срамна вина, а като нещо, което беше изцяло тяхно, отвъд правото на който и да е да го обсъжда или оценява. Тя знаеше каква е общоприетата доктрина за секса, поддържана от хората под една или друга форма, доктрината, че сексът е грозна слабост на низката природа на човека, която трябва да се изкупва с разкаяние. Тя изпитваше чувство на непорочност, което я караше да се свива в себе си — но не заради желанията на тялото си, а заради всеки допир с мозъците, които поддържаха тази доктрина.
През зимата Франсиско идваше да я види в Ню Йорк на непредсказуеми интервали. Той долиташе от Кливлънд, без предупреждение, два пъти седмично, или изчезваше за месеци. Тя седеше на пода на стаята, заобиколена от скици и планове, чуваше почукване на вратата и извикваше: „Заета съм!“, след което един подигравателен глас питаше „Нима?“, а тя скачаше на крака, рязко отваряше вратата, за да го види на прага. Отиваха в апартамент, който той беше наел в града — малък апартамент в тих квартал.
— Франсиско — веднъж го попита тя, внезапно учудена — аз съм твоя любовница, нали?
Той се засмя.
— Точно това си.
Тя почувства гордост, каквато една жена обикновено изпитва, когато я титулуват съпруга.
През многото месеци на неговото отсъствие тя никога не се чудеше дали й е верен или не — знаеше, че е. Знаеше го, въпреки че беше твърде млада, за да знае причината — че безразборното желание и непретенциозното му задоволяване са възможни само при онези, които мислят и секса, и себе си за лоши.
Знаеше малко за живота на Франсиско. Това беше последната му година в колежа — той рядко говореше за това, а тя никога не го разпитваше. Подозираше, че работи твърде много, защото понякога виждаше неестествено ведрия му вид, твърде бодър вид, който се получава след изчерпване на енергията отвъд всички граници. Тя му се надсмя веднъж, хвалейки се, че вече е стар служител в „Тагарт Трансконтинентал“, а той дори не е започнал да работи, за да се издържа. Той каза:
— Баща ми отказва да ми позволи да работя за „Д’Анкония мед“, докато не завърша.
— И откога се научи да бъдеш послушен?
— Трябва да уважавам желанията му. Той е собственикът на „Д’Анкония мед“… Но не е собственик на всички медодобивни компании в света.
В усмивката му имаше радостен намек за тайна.
Тя научи цялата история едва следващата есен, когато той вече беше завършили се беше върнал в Ню Йорк, след посещение при баща си в Буенос Айрес. Тогава й разказа, че през последните четири години беше провел два курса на обучение: един в университета „Патрик Хенри“, и друг — в една медна леярна в предградията на Кливлънд.
— Обичам да уча нещата сам и каза той. Беше започнал да работи в леярната като общ работник на пещта, когато беше на шестнайсет, а сега, на двайсет, вече я притежаваше. Той придоби първата си собственост с помощта на една малка лъжа за точната си възраст, в деня, в който получи и университетската си диплома, и изпрати и двете на баща си.