Показа й снимка на леярната. Беше малко, мрачно място, с лоша репутация заради старостта си, очукано от многогодишните изгубени битки, а над входа му, като нов флаг на мачтата на старо корито, висеше знакът на „Д’Анкония мед“.
Пиарът в офиса на баща му в Ню Йорк беше простенал отчаяно:
— Но дон Франсиско, не можете да го направите! Какво ще каже обществеността? Това име на такава развалина?
— Това е моето име — беше отговорил Франсиско.
Когато влезе в кабинета на баща си в Буенос Айрес — широка стая, строга и модерна като лаборатория, със снимки на имотите на „Д’Анкония мед“, единствената украса по стените, снимки на най-големите мини, складове и леярни в света — той видя на почетното място, точно срещу бюрото на баща си, снимка на леярната в Кливлънд с новия знак над портала.
Очите на баща му се преместиха от снимката към лицето на Франсиско, докато той стоеше пред бюрото му.
— Не е ли твърде рано? — попита баща му.
— Не можех да изтърпя четири години само да ходя на лекции.
— Откъде взе парите за първата вноска за този имот?
— Играх на Нюйоркската стокова борса.
— Какво? Кой те научи да го правиш?
— Не е трудно да се прецени кои промишлени начинания ще успеят и кои не.
— Откъде взе парите, с които да играеш?
— От издръжката, която ми изпращахте, сър, и от заплатите си.
— Кога намираше време да следиш борсата?
— Докато пишех дипломната си работа за влиянието на теорията на Аристотел за неподвижния двигател върху по-късните метафизични системи.
Онази есен престоят на Франсиско в Ню Йорк беше кратък. Баща му го пращаше в Монтана като помощник-управител на една от мините на Д’Анкония.
— Е, хубаво — каза той усмихнато на Дагни — баща ми не смята за разумно да ме остави да се издигна твърде бързо. Няма да искам от него да ме приема на доверие. Ако иска фактологично доказателство, ще се подчиня.
През пролетта Франсиско се върна — като ръководител на нюйоркския офис на „Д’Анкония мед“.
През следващите две години не го виждаше често. Никога не знаеше къде е, в кой град или на кой континент, в деня, след като го е видяла. Той винаги идваше при нея неочаквано — и на нея й харесваше, защото това го превръщаше в постоянно присъствие в живота й, като лъч скрита светлина, която може да я огрее във всеки един момент.
Когато го виждаше в кабинета му, тя мислеше за ръцете му, каквито ги беше видяла на волана на една моторница: той управляваше бизнеса си със същата гладка, опасна, уверено направлявана скорост. Но тя запомни шокирана един малък инцидент — не му подхождаше.
Тя го видя да стои до прозореца на офиса си една вечер, наблюдавайки кафявия зимен полумрак над града. Дълго време не помръдваше. Лицето му беше твърдо и изопнато, и изразяваше невъзможна за него емоция — горчив, безпомощен гняв. Той каза:
— Нещо не е наред със света. Винаги го е имало. Нещо, което никой никога не е назовавал или обяснявал.
Не й каза какво е.
Когато го видя отново, в поведението му нямаше и следа от този инцидент. Беше пролет и те седяха заедно на терасата в един ресторант на един покрив, а светлата коприна на вечерната й рокля се рееше от вятъра срещу високата му фигура с официален черен костюм. Гледаха града.
В залата зад тях звучеше музика — етюд от концерт на Ричард Хали. Името на Хали не беше познато на много хора, но те двамата го бяха открили и обичаха музиката му. Франсиско каза:
— Няма нужда да търсим небостъргачите далеч, нали? Вече сме ги достигнали.
Тя се усмихна и каза:
— Май сме ги надминали… Почти ме е страх… Ние се возим на някакъв ускоряващ се асансьор.
— Естествено. Страх от какво? Нека се ускорява. Защо трябва да има граници?
Беше на двайсет и три, когато баща му почина и той отиде в Буенос Айрес, за да поеме имуществото на Д’Анкония, което сега беше негово. Тя не го видя три години. Пишеше й в началото, на неравни интервали. Пишеше за „Д’Анкония мед“, за световните пазари, за нещата, засягащи интересите на „Тагарт Трансконтинентал“. Писмата му бяха кратки, написани на ръка, обикновено нощем.
Тя не беше нещастна по време на отсъствието му. И тя правеше първите си стъпки по пътя към контрола над бъдещото си царство. Сред водещите фигури в индустрията, приятели на баща й, тя чуваше да се говори, че е по-добре да се внимава с младия наследник на Д’Анкония — ако тази медодобивна компания е била грамадна преди, то сега щеше да помете света под онова, в което обещаваше да се превърне под негово ръководство. Тя се усмихваше, без да се учудва. Имаше моменти, в които усещаше внезапен, болезнен копнеж по него, но това беше само нетърпение, а не болка. Тя го отхвърляше с увереното съзнание, че и двамата се борят за бъдеще, което ще им донесе всичко, което са искали, включително и тях самите един на друг. После писмата му спряха.