Тя беше на двайсет и четири в онзи пролетен ден, в който телефонът иззвъня на бюрото й, в един кабинет в сградата на „Тагарт“.
— Дагни — каза един глас, който тя разпозна веднага, — аз съм в „Уейн-Фолклънд“. Ела да вечеряш с мен довечера. В седем.
Каза го, без да я поздрави, сякаш се бяха разделили вчера. Понеже й отне известно време, за да си спомни как се диша, тя разбра за първи път колко много значи за нея този глас.
— Добре… Франсиско — отговори тя. Нямаше нужда да си казват нищо друго. Тя си помисли, докато оставяше слушалката, че завръщането му е естествено и че винаги го е очаквала, само дето не е очаквала внезапната нужда да произнесе името му или пък пронизалото я щастие, което изпита, докато го произнасяше.
Когато влезе в хотелската му стая тази вечер, тя се закова на място.
Той стоеше в средата на стаята и я гледаше — и тя видя усмивка, която дойде бавно, неволно, сякаш той беше загубил способността си да се усмихва и се учудваше, че си я възвръща. Погледна я недоверчиво, несигурен какво е тя или какво чувства самият той. Погледът му беше като оправдание, като вик за помощ на човек, който никога не моли. При влизането й той беше започнал стария им поздрав, беше започнал да казва: „Здрасти…“ но не го довърши. Вместо това след миг каза:
— Красива си, Дагни.
И го каза така, сякаш това го наранява.
— Франсиско, аз…
Той поклати глава, за да не й позволи да каже думите, които никога не си бяха казали, въпреки че знаеха, че и двамата са ги изрекли — и чули — в този момент.
Той се приближи, взе я в ръцете си, целуна устните й и я държа дълго време. Когато тя вдигна поглед към лицето му, той й се усмихваше уверено, насмешливо. Това беше усмивка, с която й казваше, че той се контролира, контролира нея, контролира всичко, и й заповядваше да забрави какво е видяла в първия момент.
— Здрасти, Плужек — каза той.
Без да е уверена в нищо, освен в това, че не бива да задава въпроси, тя се усмихна и каза:
— Здрасти, Фриско.
Можеше да разбере всяка промяна, но не и нещата, които виждаше сега.
По лицето му нямаше нито искрица живот, нито намек за веселост — то беше станало неумолимо. Молбата в първата му усмивка не беше молба от слабост — той беше придобил решителен вид, който изглеждаше безмилостен. Беше придобил вида на човек, който стои изправен под тежестта на непоносим товар. Тя видя нещо, което не беше възможно — по лицето му имаше бръчки на горчивина и той изглеждаше измъчен.
— Дагни, не се учудвай на нищо, което правя — каза той — и на нищо, което може да направя в бъдеще.
Това беше единственото обяснение, което й даде, и след това продължи да се държи така, сякаш нямаше нищо за обясняване.
Тя почувства само леко безпокойство — беше невъзможно да изпитва страх за съдбата му или страх в негово присъствие. Когато той се смееше, тя си мислеше, че са се върнали в гората до река Хъдсън: той не се беше променил и никога нямаше да се промени.
Вечерята беше сервирана в стаята му. Беше й забавно да го гледа през масата, сложена с ледена официалност, подобаваща на прекалено високата й цена, в хотелска стая, обзаведена като европейски дворец. „Уейн-Фолклънд“ беше най-изисканият хотел на всички континенти. Стилът му на вял лукс, с кадифени шалчета, гравирани пана и свещи, изглеждаше в ярък контраст с функцията му — никой не можеше да си позволи гостоприемството му, освен хората, които идваха в Ню Йорк по работа, за да сключват сделки, засягащи целия свят. Тя забеляза, че поведението на сервитьорите, които им поднасяха вечерята, беше по-специално към точно този гост на хотела, и че Франсиско не го забелязваше. Той беше безразличен, сякаш си беше у дома. Отдавна беше свикнал с факта, че е Сеньор Д’Анкония от „Д’Анкония мед“.
Но й се видя странно, че той не говори за работата си. Беше очаквала, че това ще бъде единственият му интерес, първото нещо, което ще сподели с нея. Той дори не я спомена. Вместо това я подведе да говори за собствената си работа, за своя напредък и за това, което чувства към „Тагарт Трансконтинентал“. Тя говореше за това, както винаги му беше говорила, знаейки, че той е единственият, който може да разбере страстната й отдаденост. Той не коментираше, но слушаше внимателно.