Един сервитьор беше пуснал радиото с музика за вечерята, а те не бяха обърнали внимание. Изведнъж експлозия от звуци разкъса стаята, сякаш подземен взрив беше ударил стените и ги беше накарал да треперят. Ударът дойде не от силата на звука, а от неговата същност. Това беше новият концерт на Хали, написан наскоро — четвъртият.
Те стояха мълчаливо и слушаха неговия израз на бунт — химна за триумфа на великите жертви, които отказват да приемат страданието. Франсиско слушаше, загледан в града.
Без преход или предупреждение, той я попита с непривично безстрастен глас:
— Дагни, какво би казала, ако те помоля да напуснеш „Тагарт Трансконтинентал“ и да ги оставиш да вървят по дяволите, което и ще стане, когато брат ти поеме властта?
— Какво бих казала, ако ме помолиш да обмисля идеята за самоубийство? — ядосано попита тя.
Той остана мълчалив.
— Защо го каза? — избухна тя. — Не мислех, че можеш да се шегуваш с това. Не ти прилича.
На лицето му нямаше и сянка от шега. Той отговори спокойно и сериозно:
— Не. Разбира се. Не трябваше.
Тя се накара да го разпита за работата му. Той отговаряше на въпросите, но доброволно не сподели нищо. Тя му повтори коментарите на индустриалците за блестящите перспективи пред „Д’Анкония мед“ под негово ръководство.
— Вярно е — каза той с безжизнен глас.
С внезапно безпокойство, без да знае какво я кара да го стори, тя попита:
— Франсиско, защо дойде в Ню Йорк?
Той отговори:
— За да се видя с приятел, който ме повика.
— Бизнес?
Гледайки встрани от нея, сякаш отговаряше на своя собствена мисъл, с лека, горчива и развеселена усмивка, но със странно мек и тъжен глас, той отговори:
— Да.
Беше късно след полунощ, когато тя се събуди в леглото до него. От града под тях не долитаха никакви звуци. В тишината на стаята животът сякаш беше спрял за миг. Щастливо отпусната и напълно изтощена, тя се обърна мързеливо и го погледна. Той лежеше по гръб, облегнат на възглавницата. Видя профила му на фона на мъглявия отблясък на нощното небе в прозореца. Той беше буден, очите му бяха отворени. Стискаше устни като човек, който понася смирено непоносима болка, без да се опитва да я скрие.
Тя беше твърде уплашена, за да мръдне. Той усети погледа й и се обърна към нея. Сетне изведнъж потръпна, придърпа одеялото, погледна голото й тяло, после се смъкна напред и зарови лице между гърдите й. Обхвана раменете й и конвулсивно увисна на нея. Тя чу приглушените му думи, устата му беше притисната към кожата й:
— Не мога да се откажа! Не мога!
— От какво? — прошепна тя.
— От теб.
— Защо трябва…
— И от всичко.
— Защо трябва да се отказваш?
— Дагни! Помогни ми да остана. Да откажа. Макар че е прав!
Тя попита тихо:
— Какво да откажеш, Франсиско?
Той не отговори, само притисна лицето си по-силно към нея. Тя лежеше неподвижна и осъзнаваше само огромната нужда от предпазливост. Докато главата му беше на гърдите й, а ръката й нежно галеше косата му, тя гледаше тавана на стаята, опитваше се да различи едва видимите в мрака орнаменти и чакаше, онемяла от ужас.
Той простена:
— Правилно е, но е толкова трудно! Господи, толкова е трудно!
След малко той вдигна глава. Изправи се. Беше спрял да трепери.
— Какво е то, Франсиско?
— Не мога да ти кажа — гласът му беше прост, открит, без опит да прикрие страданието, но беше глас, който вече му се подчиняваше. — Не си готова да го чуеш.
— Искам да ти помогна.
— Не можеш.
— Ти го каза — да ти помогна да откажеш.
— Не мога да откажа.
— Тогава нека го споделя с теб.
Той поклати глава. Стоеше и я гледаше, сякаш премисляше въпроса. После отново поклати глава, отговаряйки си сам.
— Не съм сигурен, че аз мога да го понеса — каза, а странната нова нотка в гласа му беше нежност, — как би могла ти?
Тя каза бавно, с усилие, опитвайки се да се сдържи да не изкрещи:
— Франсиско, трябва да знам.
— Ще ми простиш ли? Знам, че си изплашена, и това е жестоко. Но ще направиш ли това за мен — да ме оставиш, просто да ме оставиш и да не ме питаш за нищо?
— Аз…
Само това можеш да направиш за мен. Ще го направиш ли?