— Да, Франсиско.
— Не се бой за мен. Беше само сега. Няма да ми се случи пак. Ще стане много по-лесно… по-късно.
— Ако можех…
— Не. Заспивай, миличка.
Това беше първият път, в който употребяваше тази дума.
На сутринта той я гледаше открито, без да избягва притеснения й поглед, но не казваше нищо. Тя видя и ведростта, и страданието на спокойното му лице — изражение като болезнена усмивка, въпреки че той не се усмихваше. Странно, но това го правеше да изглежда по-млад. Сега не изглеждаше като човек, който е подложен на изтезание, а като човек, който вижда защо си струва да се понася изтезанието.
Тя не му зададе никакви въпроси. Преди да си тръгне, само го попита:
— Кога ще те видя пак?
— Не знам — отговори той. — Не ме чакай, Дагни. Следващия път, когато се срещнем, няма да искаш да ме видиш. Ще имам причина за нещата, които ще направя. Но не мога да ти кажа причината и ще имаш право да ме проклинаш. Не извършвам низостта да те моля да ме приемеш на доверие. Трябва да живееш със собственото си знание и преценка. Ще ме прокълнеш. Ще бъдеш наранена. Опитай се да не оставиш да те нарани прекалено много. Помни, че съм ти казал това, и че е единственото, което съм можел да ти кажа.
Тя не чу нищо от или за него в продължение на година. Когато започна да чува клюки и да чете статиите по вестниците, в началото не повярва, че се отнасят до Франсиско д’Анкония. След известно време трябваше да повярва.
Прочете статия за партито, което организирал на яхтата си в пристанището на Валпараисо — гостите били по бански и изкуствен дъжд от шампанско и цветчета валял непрекъснато по палубите през цялата нощ. Прочете статията за партито в един курорт в алжирската пустиня — построил павилион от тънки блокове лед и подарил на всяка дама хермелинова наметка, като този подарък трябвало да се носи за случая, при условие, че ще свалят наметките си, вечерните рокли и после всичко останало постепенно, с разтопяването на стените. Четеше разчетите на бизнес начинанията му, които той предприемаше през дълги интервали — те бяха грандиозно успешни и съсипваха конкурентите му, но той им даваше отсрочка, сякаш ставаше въпрос за обикновен спорт — нахлуваше изведнъж, а после изчезваше от индустриалната сцена за една-две години, оставяйки „Д’Анкония мед“ на управлението на служителите си.
Тя прочете интервюто, в което той казваше: „Защо да искам да правя пари? Имам достатъчно, за да позволя на три поколения мои потомци да си живеят толкова добре, колкото и аз“.
Видя го веднъж на прием, организиран от един посланик в Ню Йорк. Той й се поклони любезно, усмихна се и й хвърли поглед, в който не съществуваше минало. Тя го дръпна настрани и каза само:
— Франсиско, защо?
— Защо какво? — попита той. Тя се извърна. — Предупредих те.
Тя не се опита да го види отново.
Преживя го. Беше способна да го преживее, защото не вярваше в страданието. Посрещаше с учудване и възмущение грозния факт, че чувства болка и отказваше да му придаде значение. Страданието беше безсмислено премеждие и според нея нямаше място в живота. Нямаше да позволи на болката да стане важна. Тя нямаше име за този вид съпротива, за емоцията, от която се пораждаше тази съпротива, но думите, които я заместваха в съзнанието й, бяха: Това няма значение, то не трябва да се приема на сериозно. Знаеше, че това са думите, дори в моментите, когато в нея не беше останало нищо друго освен вик. Искаше да изгуби способността си да осъзнава, така че умът й да спре да повтаря, че онова, което не можеше да бъде истина е истина. Да не се приема сериозно — някаква непоклатима увереност в нея непрекъснато повтаряше — болката и грозотата никога не бива да се приемат сериозно.
Тя се пребори. Възстанови се. Годините й помогнаха да достигне деня, когато можеше да посрещне спомените си с безразличие, а сетне и деня, в който не чувстваше нужда да се изправя пред тях. Беше свършило и вече нямаше значение за нея.
В живота й нямаше други мъже. Не знаеше дали това я прави нещастна. Нямаше време да разбере. Тя намираше чистия, сияен смисъл на живота както го искаше — в работата си. Някога Франсиско й беше показал същия смисъл — чувството, което присъстваше в работата й и в нейния свят. Мъжете, които беше срещала след това, бяха като онези, с които се беше сблъскала на първия бал.
Беше победила в битката срещу спомените. Но мъчението остана под друга форма, недокоснато от годините, измъчването от въпроса: „Защо?“.