С каквато и трагедия да се беше сблъскал, защо Франсиско беше поел по най-грозния път — този на бягството, — презрян като пътя на някой изпаднал алкохолик? Момчето, което познаваше, не можеше да се е превърнало в безполезен страхливец. Един несравним ум не можеше да насочи изобретателността си към създаването на топящи се бални зали. Но все пак го беше направил и нямаше приемливо обяснение, което да й позволи да го забрави спокойно. Тя не можеше да се съмнява в онова, което той беше; не можеше да се съмнява и в това, в което се беше превърнал; но едното правеше невъзможно другото. От време на време тя почти се съмняваше в собствения си разум и изобщо в съществуването на някакъв разум, но това беше съмнение, което не позволяваше на никого другиго. И все пак нямаше обяснение, нямаше причина, нямаше и следа от някаква приемлива причина — и през всичките тези десет години тя не намери дори и намек за отговор.
Не, мислеше си тя, докато вървеше из сивия полумрак покрай витрините на изоставените магазини към хотел „Уейн-Фолклънд“, не, може би просто няма отговор. Нямаше да го търси. Вече нямаше значение.
Остатъците от ярост, емоцията, която се надигаше в нея като трепет, не бяха към мъжа, когото щеше да види — това беше вик на протест срещу светотатството — срещу разрушаването на онова, което някога е било величие.
В един процеп между сградите тя видя кулите на „Уейн-Фолклънд“. Почувства леко разтърсване, в дробовете и краката си, което я спря за момент. После продължи спокойно.
Докато вървеше през мраморното фоайе към асансьора, а сетне и по широките, застлани с плюшени килими, безшумни коридори на „Уейн-Фолклънд“, тя чувстваше единствено леден гняв, който ставаше все по-студен с всяка стъпка. Беше сигурна, че е разгневена, когато почука на вратата му. Чу гласа му да отговаря:
— Влез.
Тя бутна силно вратата и влезе.
Франсиско Доминго Карлос Андрес Себастиан д’Анкония седеше на пода и играеше на топчета.
Никой никога не си беше задавал въпроса дали Франсиско д’Анкония изглежда добре, това беше неуместно — когато той влезеше в някоя стая, беше невъзможно да гледаш когото и да било другиго. Високата му, елегантна фигура излъчваше изисканост, която беше твърде автентична, за да е съвременна, и той се движеше така, сякаш зад него вятърът развяваше пелерина. Хората го описваха, като казваха, че има жизнеността на здраво животно, но смътно си знаеха, че това не е точно. Той имаше жизнеността на здраво човешко същество — нещо толкова рядко, че никой не можеше да го разпознае. Той притежаваше силата на увереността.
Никой не описваше вида му като романски, ако и думата да му пасваше, но не в съвременния, а в оригиналния си смисъл — не от Испания, а от древен Рим. Тялото му изглеждаше създадено след упражнение по съгласуваност на стила — височина, твърда плът, дълги крака и плавни движения. Чертите му имаха прецизността на скулптура. Косата му беше черна и права, прибрана назад. Загарът на кожата подчертаваше удивителния цвят на очите му: те бяха чисто, светлосини. Лицето му беше открито, бързите промени в изражението му отразяваха чувствата му, сякаш нямаше какво да крие. Сините очи бяха спокойни, не излъчваха предизвикателство и никога не издаваха какво мисли.
Той седеше на пода в приемната, облечен в пижама от тънка черна коприна. Топчетата, пръснати по килима около него, бяха направени от полускъпоценните камъни на неговата родина — халцедон и планински кристал. Не стана, когато Дагни влезе. Седеше и я гледаше от пода, а едно кристално топче падна като сълза от ръката му. Той се усмихваше — непроменената, дръзка, блестяща усмивка от детството му.
— Здрасти, Плужек!
Тя се чу да отговаря, неудържимо, безпомощно, щастливо:
— Здрасти, Фриско!
Гледаше лицето му — това беше лицето, което познаваше. Не носеше никакви белези от живота, който беше водил, нито пък от онова, което беше видяла през последната им нощ заедно. Нямаше и помен от трагичност, никаква горчивина, никакво напрежение — само лъчиста присмехулност, зряла и подчертана, вид на опасно непредсказуема веселост, и огромната, невинна ведрост на духа. Но това е невъзможно, мислеше си тя — това беше по-шокиращо от всичко останало.
Очите му я проучваха: смачканото й разкопчано палто, наполовина смъкнато от раменете й, и финото й тяло в сив костюм, който изглеждаше като работна униформа.
— Ако си дошла тук облечена така, за да не ми позволиш да забележа колко си прелестна — каза той, — си сбъркала. Прелестна си. Иска ми се да можех да ти кажа какво облекчение е да видиш интелигентно лице, нищо, че е на жена. Но не искаш да чуеш това. Не за това си дошла.