— Спрял е да пише.
— Знам.
— Тогава защо питаш?
— Просто случайно ми хрумна. Какво прави той сега? Къде е?
— Не знам. Не съм го виждал отдавна. Какво те кара да мислиш, че има пети концерт?
— Не съм казала, че има. Просто се чудех.
— Защо се сети за Ричард Хали тъкмо сега?
— Защото — тя усети как губи контрол, — защото умът ми не може да прескочи от музиката на Ричард Хали към… към госпожа Джилбърт Вейл.
Той се усмихна облекчено.
— А, това ли? Ако случайно си проследила публичните ми изяви, не си ли забелязала едно забавно малко несъответствие в историята с госпожа Джилбърт Вейл?
— Не чета такива неща.
— А би трябвало. Тя направи такова хубаво описание на последната новогодишна нощ, която сме прекарали заедно в моята вила в Андите. Лунната светлина по планинските върхове и кървавочервените цветя, които висели по лозите през отворените прозорци. Нещо да не е наред с тази картина?
— Аз трябва да те попитам, но няма да го направя — тихо каза тя.
— Няма нищо нередно — само дето на последната Нова година бях в Ел Пасо, Тексас и откривах линията „Сан Себастиан“ на „Тагарт Трансконтинентал“, както вероятно си спомняш, макар да реши да не дойдеш на събитието. Сниман съм, прегърнал брат ти и сеньор Орън Бойл.
Тя рязко си пое дъх — спомни си, че това е истина, както и че е виждала историята на госпожа Вейл във вестниците.
— Франсиско, какво… какво означава това?
Той се засмя.
— Сама си направи изводите… Дагни — лицето му беше сериозно — защо си решила, че Хали е написал пети концерт? Защо не симфония или опера? Защо точно концерт?
— Защо те притеснява това?
— Не ме притеснява — и добави меко: — Още обичам музиката му, Дагни.
После продължи пак лековато:
— Но тя принадлежи към друга епоха. Нашето време предлага други забавления.
Той се обърна по гръб и легна с ръце под главата, сякаш гледаше сцените на някаква комедия да се разиграват по тавана.
— Дагни, не ти ли достави удоволствие да наблюдаваш поведението на Народна република Мексико по отношение на мините „Сан Себастиан“? Чете ли речите на правителството и редакционните статии на вестниците? Казват, че съм безскрупулен измамник, който ги е подвел. Очаквали са да конфискуват успешен минен концерн. Нямал съм право да ги разочаровам така. Чете ли за пъпчивия дребен бюрократ, който искал да ме съди?
Той се смееше, легнал по гръб, ръцете му бяха разтворени на килима и тялото му образуваше кръст, изглеждаше обезоръжен, отпуснат и млад.
— Струваше си всички разходи. Мога да си позволя цената на това представление. Ако го бях организирал нарочно, щях да бия рекорда на император Нерон. Какво е да изгориш един град пред това да махнеш капака на ада и да позволиш на, хората да надникнат?
Той се изправи, все няколко топчета и седна, въртейки ги разсеяно в дланта си — те почукваха с мекия, ясен звук на качествен камък. Тя разбра, че играта с тези топчета не е просто превземка от негова страна — беше нервност, — той не можеше да остане бездеен за дълго.
— Правителството на Народна република Мексико е издало прокламация — каза той, — с която моли народа да бъде търпелив и да понесе трудностите още малко. Очевидно богатството от мед в мините „Сан Себастиан“ е влизало в плановете на Централния планов съвет. Трябвало е да вдигне стандарта на живот на всички и да осигури печено свинско всяка неделя на всеки мъж, жена, дете и изчадие в Народна република Мексико. Сега плановиците молят народа си да не обвинява правителството, а порочността на богатите — защото аз съм се оказал безотговорен плейбой, вместо алчния капиталист, когото са очаквали. Откъде да знаят, питат те, че съм щял да ги предам? Така де, вярно е. Откъде да знаят?
Тя забеляза начина, по който той прехвърляше топчетата в ръката си. Той не го осъзнаваше, гледаше някъде далеч в тъмното, но тя беше сигурна, че движението беше облекчение за него, може би заради контраста. Пръстите му се движеха бавно, усещайки повърхността на камъните с чувствена наслада. Вместо да й се стори грубо, й се виждаше странно привлекателно — сякаш, помисли си изведнъж тя, сякаш чувствеността изобщо не е физическа, а идва от фината способност за съждение на духа.
— И това не е всичко, което не знаят — каза той. — Ще научат повече. Например за селището за работниците от Сан Себастиан. Струваше осем милиона долара. Къщи със стоманени трегери, с водопровод, електричество и охлаждане. Също и училище, църква, болница и кино. Селище, построено за хора, живели в колиби от парчета дърво и снопове слама. Моята награда за неговото построяване щеше да е привилегията да се измъкна само с кожата на гърба си — специална отстъпка, дължаща се на нещастието, че не съм гражданин на Народна република Мексико. Това работническо селище също беше част от техните планове. Отличен пример за прогресивната жилищна политика на държавата. Е, къщите със стоманени трегери са основно от картон, облицовани с добра имитация от шеллак. Няма да издържат и година. Водопроводните тръби, както и повечето от минното ни оборудване, бяха закупени от доставчици, чиито основни източници са градските бунища на Буенос Айрес и Рио де Жанейро. Давам на тия тръби още пет месеца, а на електрическата система — около шест. Чудесните пътища, които построихме сред четирите хиляди фута скали за Народна република Мексико, няма да изтраят повече от няколко зими: направени са от евтин цимент без основа, а мантинелите на острите завои са просто боядисани дъски. Една лавина е достатъчна. Църквата, мисля, ще устои. Ще им трябва.