— Франсиско — прошепна тя, — нарочно ли го направи?
Той вдигна глава — тя беше смаяна, защото видя на лицето му безкрайно изтощение:
— Не виждам каква е разликата — дали съм го направил нарочно или от небрежност, или от глупост. Във всички случаи отсъства едно и също.
Тя трепереше. Въпреки решенията си и контрола, тя плачеше.
— Франсиско! Ако виждаш какво става със света, ако разбираш всичко, което каза, не можеш да се смееш! Тъкмо ти си човекът, който трябва да се бори с тях!
— С кого?
— С мародерите и тези, които правят възможно мародерството над света. Мексиканските плановици и всички като тях.
Усмивката му имаше опасен оттенък.
— Не, скъпа. Ти си човекът, с когото трябва да се боря.
Тя го погледна неразбиращо.
— Какво се опитваш да кажеш?
— Казвам ти, че работническото селище в Сан Себастиан струваше осем милиона долара — бавно и с твърд глас каза той, наблягайки на всяка дума. — С парите, платени за тези картонени къщи, можеше да се купят и стоманени конструкции. Такава беше и цената за всяко друго нещо. Парите отидоха при хора, които забогатяват по този начин. Такива хора не остават богати за дълго. Парите ще тръгнат по канали, които ще ги доведат не до най-продуктивните, а до най-корумпираните. По стандартите на нашето време човекът, който няма какво да предложи, е човекът, който печели. Парите ще изчезнат в проекти като мините „Сан Себастиан“.
Тя се насили да попита:
— Това ли целеше?
— Да.
— Това ли намираш за забавно?
— Да.
— Мисля си за името ти — каза тя, докато друга част от съзнанието й крещеше, че упреците са безполезни. — Беше семейна традиция всеки Д’Анкония да оставя по-голямо богатство от това, което е наследил.
— О, да, моите предшественици са имали забележителна способност да правят правилните неща в правилния момент, както и да правят правилните инвестиции. Разбира се, „инвестиция“ е относителен термин. Зависи какво искаш да постигнеш. Виж например „Сан Себастиан“. Струваше ми петнайсет милиона долара, но тези петнайсет унищожиха четиридесет милиона на „Тагарт Трансконтинентал“, трийсет и пет на акционери като Джеймс Тагарт и Орън Бойл, и стотици милиони, които ще бъдат загубени при вторичните последствия. Това не е лоша възвръщаемост, нали, Дагни?
Тя седеше изпъната.
— Разбираш ли какво казваш?
— Напълно! Може ли да те изпреваря и да назова последствията, за които ще ме упрекваш? Първо, не мисля, че „Тагарт Трансконтинентал“ ще се възстанови от загубите си по смехотворната линия „Сан Себастиан“. Мислиш, че ще успее, но няма. Второ, „Сан Себастиан“ помогна на брат ти да унищожи „Финикс-Дюранго“, която беше единствената добра железница, останала някъде.
— И разбираш всичко това?
— Както и много повече.
— Дали… — не знаеше защо трябва да го казва, освен заради спомена за лицето с тъмни, яростни очи, което сякаш я гледаше.
— Познаваш ли Елис Уайът?
— Естествено.
— Знаеш ли какво може да му причини това?
— Да. Той ще бъде следващият пометен.
— Намираш ли… това… за забавно?
— Много по-забавно от провала на мексиканските плановици.
Тя стана. Години наред го беше наричала покварен, беше се страхувала, беше мислила, беше се опитвала да го забрави и никога да не мисли за това отново, но никога не беше подозирала колко далеч е стигнала покварата. Не го гледаше, не знаеше, че го казва на глас, цитирайки го: