— … кой ще бъде по-голяма чест, ти — за Нат Тагарт, или аз — за Себастиан д’Анкония…
— Но не разбираш ли, че нарекох тези мини тъкмо в чест на моя велик предшественик? Мисля, че това е чест, която той би харесал.
Отне й миг да възстанови зрението си, никога не беше разбирала думата светотатство или какво чувства човек, като се сблъска с него — сега вече знаеше. Той се беше изправил и стоеше вежливо, усмихвайки се — беше студена усмивка, безлична и прикрита. Тя трепереше, но нямаше значение. Не я интересуваше какво вижда той, какво отгатва или на какво се смее.
— Дойдох тук, защото исках да разбера причината за това, което си направил с живота си — равно и без ярост каза тя.
— Казах ти причината — сериозно отговори той, — но ти не искаш да повярваш.
— Все още те виждах, какъвто беше. Не можех да го забравя. А това, в което си се превърнал, не може да е част от една рационална вселена.
— Нима? А светът около нас може ли?
— Не беше човек, който ще се остави да бъде победен от някакъв си свят.
— Вярно е.
— Тогава защо?
Той вдигна рамене.
— Кой е Джон Голт?
— Стига, не използвай тоя мръснишки език!
Той я погледна. На устните му играеше усмивка, но очите му бяха неподвижни, искрени, и, само за миг, притеснително проницателни.
— Защо? — повтори тя.
Той отговори, също както беше отговорил и онази нощ в хотела преди десет години:
— Не си готова да го чуеш.
Не я изпрати до вратата. Тя сложи ръка на дръжката, обърна се — и спря. Той стоеше в средата на стаята и я гледаше — беше поглед, насочен към цялото й същество, тя знаеше значението му и то я задържа неподвижна.
— Още искам да спя с теб — каза той, — но не съм достатъчно щастлив, за да го направя.
— Не си достатъчно щастлив? — смаяно повтори тя.
Той се засмя.
— Подходящо ли е това да е първото нещо, което ти хрумва да отговориш?
Той изчака, но тя остана безмълвна.
— И ти го искаш, нали?
Тя тъкмо щеше да отговори с: „Не!“, но разбра, че истината е по-лоша.
— Да — отговори тя студено, — но за мен няма значение дали го искам.
Той се засмя с разбиране, оценявайки силата, която й беше необходима, за да го каже. Но не се усмихваше, когато каза, докато тя отваряше вратата:
— Имаш много кураж, Дагни. Някой ден ще имаш достатъчно.
— Какво? Кураж?
Той не отговори.
Глава VI
Некомерсиалните
Риърдън притискаше глава към огледалото и се опитваше да не мисли. Това е единственият начин да го преодолея, казваше си той.
Той се съсредоточи върху облекчението от хладния допир на огледалото, чудейки се как човек може да насилва ума си да стои празен, особено след живот, прекаран според аксиомата, че постоянното, най-чисто и безмилостно използване на способността му за разсъждение е основното му задължение. Питаше се защо не е имало усилие, което да не му е по силите, а сега не може да събере сили да затъкне няколко копчета от черни перли на колосаната си бяла риза.
Беше годишнината от сватбата му и той знаеше от три месеца, че партито е тази вечер, както беше пожелала Лилиан.
Беше й обещал спокойно, тъй като знаеше, че партито е след много време и че ще присъства, когато дойде моментът, както присъстваше и на всяко събитие от претоварената си програма. След това, през трите месеца от осемнайсетчасови работни дни, той щастливо го беше забравил — допреди половин час, когато, късно след вечеря, секретарката му беше влязла в офиса му и беше казала твърдо:
— Партито ви, господин Риърдън.
— Мили Боже! — беше извикал той и беше скочил на крака. Хукна към къщи, втурна се по стъпалата, започна да хвърля дрехите си и премина през рутината на обличането, осъзнавайки само нуждата да се бърза, но не и целта й.
Когато пълното осъзнаване на целта го порази като внезапен удар, той спря.
„Интересуваш се единствено от бизнес“. Беше го чувал през целия си живот, произнасяно като осъдителна присъда. Винаги е знаел, че на бизнеса се гледа като на някакъв таен, срамен култ, които човек не налага на невинните енориаши, че хората мислят за него като за грозна необходимост, която трябва да се върши, но да не се споменава никога, че да се говори за бизнес е обида срещу възвишените чувства, че, също както човек си измива ръцете от машинното масло, преди да се прибере вкъщи, така трябва да измие и петното на бизнеса от съзнанието си, преди да влезе в залата за приеми. Той никога не беше поддържал подобно вярване, но беше приел като естествен факта, че семейството му го следва. Беше приел като даденост — безмълвно, като чувство, попито още в детството, останало неназовано и некоментирано, че се е посветил, като мъченик, на някаква мрачна религия, на служба на вяра, която е негова страстна любов, но която го низвергва сред хората, чиято симпатия не бива да очаква.