Беше приел догмата, че е задължен да предлага на жена си някакъв вид съществуване, несвързано с бизнеса. Но никога не бе успял да го направи или дори да изпита чувство за вина. Не можеше нито да се насили да се промени, нито да я обвинява, ако е решила да го съди.
Не беше отделял за Лилиан никакво време месеци наред — не, мислеше си, години наред, през всичките осем години на брака им. Не проявяваше интерес към нейните интереси, дори и само за да научи какви са те.
Тя имаше широк кръг приятели и той беше чувал, че имената им са в сърцето на културата на страната, но никога не беше намирал време да се срещне с тях или дори да признае славата им, като се запознае с достиженията, които са я породили. Знаеше само, че често вижда имената им по кориците на списанията на будките за вестници. Ако Лилиан се засяга от поведението ми, мислеше си той, е напълно права. Ако от отношението й към него има какво да се желае, значи го е заслужил. Ако семейството му го нарича безсърдечен, значи е вярно.
Никога не беше се щадил за каквото и да е. Ако във фабриката се появеше проблем, първата му работа беше да открие каква грешка е направил, търсеше вината единствено в себе си и тъкмо от себе си изискваше съвършенство. Сега нямаше милост за него — приемаше обвинението. Но във фабриката то го подтикваше към действие, имаше непосредствен импулс да поправи грешката — тук то нямаше ефект… Само още няколко минути, мислеше си, застанал пред огледалото, със затворени очи.
Не можеше да спре онова нещо в ума си, което продължаваше да му се кара — сякаш се опитваше да запуши счупен воден кран с голи ръце. Хапливите струи — отчасти от думи, отчасти от образи, продължаваха да се пръскат в ума му.
И щеше да продължи с часове — часове, през които щеше да наблюдава как очите на гостите му натежават от скука, ако са трезви, или се вторачват малоумно, ако не са, и да се прави, че не забелязва нито едното, нито другото. Да се опитва да измисли какво да им каже, при условие, че не може да им каже нищо — при условие, че имаше нужда от тези часове, за да търси, за да намери заместник на управителя на валцовъчната фабрика, който беше напуснал внезапно, без обяснение. Трябваше да го направи веднага, защото такива хора бяха много трудни за намиране, и ако нещо нарушеше работата на валцовъчната фабрика, та нали в момента правеха релсите на Тагарт… Той си спомни мълчаливия упрек, обвинителния поглед, дългото търпение и презрението, което винаги виждаше в очите на семейството си, когато попаднеха на доказателство за страстта му към работата — както и безполезността на мълчанието си, на надеждата, че няма да си помислят, че „Риърдън стийл“ за него значи толкова много, колкото наистина значи — като пияница, който се прави, че алкохолът не го интересува, сред хора, които го наблюдават с презрителна развеселеност, породена от ясното осъзнаване на срамната му слабост…
— Чух те снощи да се прибираш в два през нощта, къде си бил — питаше го майка му на масата за вечеря, а Лилиан отговаряше:
— Ами във фабриката, разбира се — и то със същия тон, с който друга жена би казала „в кръчмата на ъгъла“.
Или пък Лилиан го питаше, с проницателна полуусмивка на лицето си:
— Какво прави в Ню Йорк вчера?
— Бях на прием с момчетата.
— По работа?
— Да.
— Разбира се — Лилиан се обръщаше, нищо повече, освен срамната мисъл, че той почти се е надявал тя да си помисли, че е бил на някакво мръснишко ергенско парти.
Един кораб с руда беше потънал по време на буря в езерото Мичиган, заедно с хиляди тонове риърдънова руда — тия кораби се разпадат, — ако не се погрижи лично да им помогне да получат новата доставка, от която имат нужда, собствениците на линията ще фалират, а по езерото Мичиган не е останала друга линия…
— Този ъгъл? — каза Лилиан, сочейки една комбинация от канапенца и масички за чай в приемната им. — Ами не, Хенри, не е ново, но предполагам, че трябва да се чувствам поласкана, че ти отне само три седмици, за да го забележиш. Това е собствената ми адаптация на сутрешната зала от прочут френски дворец — но подобни неща не могат да те заинтересуват, скъпи, не ги споменават на фондовата борса, при това никога…