Нямаше излишна енергия, която да посвети на друго.
Той смачка статията и я хвърли в кошчето. Усещаше приближаването на тежкото изтощение, което никога не усещаше в работата си, изтощение, което изглежда го чакаше и го сграбчваше в момента, в който обърнеше мислите си към нещо друго. Чувстваше се така, сякаш не може: да изпита друго желание, освен отчаян копнеж за сън. Каза си, че трябва да отиде на партито, че семейството му има право да го изисква от него, че трябва да се научи да харесва техните удоволствия, заради самите тях, а не заради себе си.
Чудеше се защо подобен мотив не можеше да го подтикне към действие. През целия му живот, всеки път, когато възприемеше, че даден курс на действие е правилен, желанието да го следва идваше автоматично. Какво става с мен, чудеше се той. Невъзможният конфликт да чувства нежелание да направи нещо, което е правилно — не е ли това основната формула на моралната деградация? Да признаваш вината си, но да чувстваш единствено ледено, дълбоко безразличие — не е ли това предателство спрямо основния двигател на живота му и неговата гордост?
Не си даде време, за да търси отговор. Свърши с обличането бързо, безжалостно.
Държейки се изправен, докато високата му фигура се движеше с неподчертана и бавна увереност, със свойствения му авторитет, с деликатна бяла кърпичка в джоба на черното си вечерно сако, той слезе бавно по стълбите в залата, изглеждайки — за най-голямо удовлетворение на важните дами, които го наблюдаваха — като съвършеното въплъщение на голям индустриалец.
Видя Лилиан в подножието на стълбата. Патрицианските линии на лимоненожълта вечерна рокля в стил „Ампир“ подчертаваха грациозното й тяло, тя стоеше като човек, гордо контролиращ високопоставеното си обкръжение.
Той се усмихна, обичаше да я вижда щастлива — това даваше някакво разумно оправдание на партито. Приближи се до нея и спря. Тя винаги беше показвала добър вкус с бижутата си, като никога не носеше твърде много от тях. Но тази вечер беше показно натруфена: диамантена огърлица, обици, пръстени и брошки. Ръцете й, в пълен контраст, изглеждаха очебийно голи. На дясната си китка, като единствено украшение, тя носеше верижката от риърдънов метал. Блестящите скъпоценни камъни караха гривната да изглежда като грозно бижу от битпазар.
Когато той отмести погледа си от китката към лицето й, видя, че и тя го гледа. Очите й бяха присвити и той не можеше да определи изражението им; погледът изглеждаше едновременно замъглен и съсредоточен — поглед на човек, който крие нещо, и парадира, че то не може да бъде разкрито.
Искаше да откъсне гривната от ръката й. Вместо това, подчинявайки се на гласа й, който весело го представи, той се поклони с безизразно лице към матроната до нея.
— Човекът? Че какво е човекът? Той е само сбор от химикали с илюзия за величие — казваше доктор Причът на група гости в стаята. Той взе препечена филийка от един кристален поднос, задържа я между двата си изправени пръста и я сложи цялата в устата си. — Метафизичните претенции на човека са смешни. Мизерно парче протоплазма, пълно с грозни малки схващания и дребни, злобни емоции — и се мисли за важно? Да знаете, че това е коренът на всички проблеми в света.
— Но кои схващания не са грозни или зли, професоре? — попита една добросъвестна матрона, чийто съпруг притежаваше автомобилна фабрика.
— Няма такива — каза доктор Причът. — Не и такива, които да са по силите на човека.
Един млад мъж попита колебливо:
— Но ако нямаме никакви добри схващания, как знаем, че тези, които вече имаме, са грозни? Искам да кажа, според какъв стандарт?
— Няма никакви стандарти.
Това смълча публиката.
— Философите на миналото са били повърхностни — продължи доктор Причът. — Нашият век трябва да предефинира целта на философията. Целта на философията не е да помогне на хората да открият смисъла на живота, а да им докаже, че няма такъв.
Една привлекателна млада жена, чийто баща притежаваше въглищна мина, попита с възмущение:
— И кой може да ни каже това?
— Ами аз се опитвам — каза доктор Причът. През последните три години той беше декан на Философския факултет в университета „Патрик Хенри“.
Лилиан Риърдън се приближи, а бижутата й блещукаха на светлините. Беше свела изражението на лицето си до мек намек за усмивка, преднамерен и едва загатнат, като вълните на косата й.