— Тъкмо това залавяне на човека за смисъла го прави толкова труден — каза доктор Причът. — Щом веднъж разбере, че самият той няма никакво значение в обширната структура на Вселената, че на действията му не може да се приписва каквато и да е важност, че няма значение, дали е жив или мъртъв, той ще стане много по… управляем.
Той сви рамене и се протегна за още една филийка. Един бизнесмен каза с неудобство:
— Онова, за което ви питах, професоре, беше мнението ви за закона за изравняване на възможностите.
— А, това ли? — каза доктор Причът. — Ами мисля, че ясно заявих, че съм за него, защото съм за свободната икономика. Свободната икономика не може да съществува без конкуренция. Затова и хората трябва да бъдат принудени да се конкурират. И следователно трябва да контролираме хората, за да ги принудим да бъдат свободни.
— Но, вижте… това не е ли един вид противоречие?
— Не и във висш философски смисъл. Трябва да се научите да виждате отвъд статичните дефиниции на старомодното мислене. Във Вселената нищо не е статично. Всичко се движи.
— Но напълно разумно е, че ако…
— Разумът, скъпи приятелю, е най-наивното от всички суеверия. Това поне е общоприето в наши дни.
— Но аз не разбирам съвсем как можем…
— Страдате от широко разпространената заблуда да вярвате, че нещата могат да бъдат разбрани. Не схващате факта, че Вселената е едно огромно противоречие.
— Противоречие на какво? — попита матроната.
— На самата себе си.
— Ама как… как така?
— Скъпа госпожо, задължението на мислителите не е да обясняват, а да покажат, че нищо не може да бъде обяснено.
— Да, разбира се… само дето…
— Целта на философията не е да търси познание, а да докаже, че познанието е непосилно за човека.
— Но когато го докажем — попита младата жена, — какво ще остане?
— Инстинктът — почтително каза доктор Причът.
В другия край на стаята една група слушаше Балф Юбанк. Той седеше изправен на ръба на един фотьойл, за да противодейства на вида на лицето и фигурата си, които имаха склонността да се разтичат, щом се отпусне.
— Литературата на миналото — казваше той — е плоска измама. Тя подслажда живота, за да се хареса на богаташите, на които служи. Моралът, свободната воля, щастливият край, човекът като някакво героично същество — за нас всичко това е достойно за присмех. Нашата епоха придаде дълбочина на литературата за пръв път, като изложи истинската същност на живота.
Едно много младо момиче в бяла вечерна рокля попита свенливо:
— Каква е истинската същност на живота, господин Юбанк?
— Страданието — каза Балф Юбанк. — Поражението и страданието.
— Но… но защо? Хората са щастливи… понякога… нали?
— Това е заблуда на хората с повърхностни емоции.
Момичето се изчерви. Една заможна дама, която беше наследила петролна рафинерия, попита виновно:
— Какво да направим, за да издигнем литературния вкус на хората, господин Юбанк?
— Това е голям социален проблем — каза Балф Юбанк. Той беше описван като литературния лидер на епохата, но никога не беше написал книга, която да е била продадена в повече от три хиляди копия. — Лично аз вярвам, че един закон за изравняване на възможности за литературата ще бъде единственото решение.
— О, нима одобрявате този закон за индустрията? Не знам какво да мисля за него.
— Естествено, че го одобрявам. Нашата култура е затънала в блатото на материализма. Хората са изгубили всичките си духовни ценности при преследването на материално производство и технологично мошеничество. Твърде удобно им е. Ще се върнат към по-благороден живот, ако ги научим как да понасят лишения. Така че трябва да поставим граница пред материалната им алчност.
— Не бях го обмисляла по този начин — каза извинително жената.
— Но как ще действа такъв закон за изравняване на възможностите в литературата, Ралф? — попита Морт Лиди. — Това е нещо ново.
— Името ми е Балф — ядосано каза Юбанк. — И е ново за вас, защото си е моя собствена идея.
— Добре, добре, не искам да се караме, нали? Просто питам — усмихна се Морт Лиди. Той се усмихваше нервно през повечето време. Беше композитор, който пишеше старомодни мелодии за филми и модерни симфонии за рехава аудитория.