— Ще действа съвсем просто — каза Балф Юбанк. — Ще има закон, който ограничава продажбата на всяка книга до десет хиляди копия. Това ще отвори рязко литературния пазар за нови таланти, свежи идеи и некомерсиално писане. Ако на хората се забрани да купуват милиони копия от един и същи боклук, ще бъдат принудени да купуват по-добри книги.
— Звучи разумно — каза Морт Лиди. — Но няма ли да се отрази тежко на банковите сметки на писателите?
— Още по-добре. Само тези, чиито мотиви не включват правене на пари, ще могат да пишат.
— Но господин Юбанк — попита младото момиче с бялата рокля, — какво да правим, ако повече от десет хиляди души искат да си купят някоя книга?
— Десет хиляди читатели са достатъчни за всяка книга.
— Нямам предвид това. Искам да кажа — какво ще стане, ако искат?
— Това няма значение.
— Но ако книгата има хубав сюжет, който…
— Сюжетът е примитивна вулгарност в литературата — презрително каза Балф Юбанк.
Доктор Причът, преминавайки през стаята към бара, се спря и каза:
— Точно така. Също както логиката е примитивна вулгарност във философията.
— Както и мелодията е примитивна вулгарност в музиката — каза Морт Лиди.
— Какъв е целият този шум? — попита Лилиан Риърдън, когато дойде да блести до тях.
— Лилиан, ангел мой — провлачено каза Балф Юбанк, — казах ли ти, че ще посветя новия си роман на теб?
— Благодаря, скъпи.
— Какво е заглавието на новия ви роман? — попита заможната дама.
— „Сърцето е млекар“.
— За какво е?
— За безизходицата.
— Но, господин Юбанк — попита малкото момиче с бялата рокля, изчервявайки се отчаяно, — ако навсякъде има безизходица, за какво да се живее?
— Заради братската любов — мрачно каза Балф Юбанк.
Бъртрам Скъдър се беше отпуснал на бара. Издълженото му, слабо лице изглеждаше сякаш се е свило навътре, с изключение на устата и очите му, които бяха останали да изпъкват като три меки топки. Той беше редактор на списание, наречено „Бъдещето“ и беше написал статия за Ханк Риърдън, озаглавена „Октоподът“.
Бъртрам Скъдър вдигна празната си чаша и я разклати мълчаливо към бармана, за да я напълни. После глътна от новото си питие, забеляза празната чаша пред Филип Риърдън, който стоеше до него, и размаха пръст, мълчаливо нареждайки на бармана. Не обърна внимание на празната чаша пред Бети Поуп, която стоеше от другата страна на Филип.
— Виж, приятел — каза Бъртрам Скъдър с очи, фокусирани приблизително в посоката на Филип, — независимо дали го харесваш, или не, законът за изравняване на възможностите е голяма стъпка напред.
— Какво ви кара да мислите, че не го харесвам, господин Скъдър? — смирено попита Филип.
— Ами ще наложи ограничения, нали? Дългата ръка на обществото ще ореже малко сметката за ордьоври тук — той махна към бара.
— Защо смятате, че възразявам?
— Значи не възразявате? — попита без любопитство Бъртрам Скъдър.
— Не възразявам! — разгорещи се Филип. — Винаги съм поставял общественото благо над всяко индивидуално съображение. Помагам с времето и парите си на Приятелите на глобалния прогрес в кръстоносния им поход за закона за изравняване на възможностите. Смятам, че е абсолютно несправедливо един човек да прави всички пробиви и да не оставя нищо за другите.
Бъртрам Скъдър го изгледа несигурно, но без особен интерес.
— Е, това е доста необичайно и мило от ваша страна — каза той.
— Някои хора приемат моралните проблеми сериозно, господин Скъдър — каза Филип с известна гордост в гласа.
— За какво говори той, Филип? — попита Бети Поуп. — Не познаваме човек, който да притежава повече от един бизнес, нали?
— О, я по-тихо — каза Бъртрам Скъдър с отегчен глас.
— Не разбирам защо е целият този шум около закона за изравняване на възможностите — агресивно каза Бети Поуп с тона на експерт по икономика. — Не виждам защо бизнесмените му се противопоставят. Той е в тяхна собствена полза. Ако всички останали са бедни, няма да имат никакъв пазар за стоките си. Но ако спрат да бъдат себични и споделят благата, които са натрупали, ще имат шанса да работят усилено и да произведат още.
— А аз не виждам защо изобщо трябва да се обръща внимание на индустриалците — каза Скъдър. — Когато масите бедстват, а има още блага, е идиотско да се очаква, че хората ще се спрат пред някакво парче хартия, наречено документ за собственост. Правото на собственост е суеверие. Човек владее собствеността само заради благоволението на тези, които не са му я отнели. Хората могат да я отнемат във всеки един момент. И ако могат, защо да не го направят?