— Не съм искал съгласието ви.
— Ами Бъртрам Скъдър каза, че вашата политика… — войнствено започна мъжът; сочейки бара, но спря, сякаш беше стигнал по-далеч, отколкото е възнамерявал.
Риърдън погледна мърлявата фигура, отпусната на бара. Лилиан ги беше запознала, но той не беше обърнал внимание на името. Рязко се обърна и се отдалечи, по начин, който не позволяваше на младия никаквец да му досажда.
Лилиан хвърли поглед към лицето му, когато Риърдън се приближи към нея в средата на една група, и без нито една дума я дръпна настрани, където не можеха да ги чуят.
— Да не би това да е Скъдър от „Бъдещето“? — попита той, сочейки.
— Ами да.
Той я погледна мълчаливо, неспособен да повярва, неспособен да намери дори началото на някаква мисъл, чрез която да започне да разбира. Очите й бяха приковани в него.
— Как можа да го поканиш тук? — попита той.
— Хайде, Хенри, не бъди смешен. Не искаш да си тесногръд, нали? Трябва да се научиш да толерираш мненията на другите и да уважаваш правото им на свободно слово.
— В моята къща?
— О, не бъди толкова докачлив.
Той не отговори, защото съзнанието му беше внезапно завладяно, но не от смислени твърдения, а от две картини, които сякаш го гледаха настойчиво. Виждаше статията, „Октоподът“ от Бъртрам Скъдър, която не изразяваше идеи, а беше просто кофа с помия, плисната публично — статия, която не съдържаше нито един факт, дори и измислен, а сипеше поток от подигравки и епитети, от които нищо не ставаше ясно, освен мръсната злоба на доноса, която не смята доказателството за необходимо. Видя и линиите на профила на Лилиан, гордата чистота, която беше търсил, когато се беше оженил за нея.
Когато я забеляза отново, разбра, че представата за профила й беше само в съзнанието му, тъй като тя се беше обърнала право срещу него и го гледаше. Във внезапното си завръщане към реалността той помисли, че онова, което вижда в очите й, е удоволствие. Но в следващия миг си напомни, че все още е душевно здрав и това е невъзможно.
— Това е първият път, когато каниш това… — той използва мръсна дума с безчувствена точност — в къщата ми. Това е и последният.
— Как смееш да използваш такива…
— Не спори, Лилиан. Ако го правиш, ще го изхвърля веднага.
Даде й миг, за да може да отговори, да се възпротиви, да му изкрещи, ако иска. Тя остана мълчалива, без да го гледа, само гладките й бузи леко се изопнаха.
Докато се движеше сляпо сред суетата от светлини, гласове и парфюми, той усети студен полъх на ужас. Знаеше, че трябва да мисли за Лилиан и да намери отговор на загадката за нейния характер, защото това беше откровение, което не можеше да пренебрегне, но не мислеше за нея — и чувстваше ужас, защото знаеше, че отговорът е престанал да го интересува отдавна.
Приливът на умора отново го завладя. Чувстваше се така, сякаш можеше да види уголемяващите се вълни: те не бяха в него, а отвън, и се плискаха из стаята. За миг се усети сам, изгубен в сива пустиня, нуждаещ се от помощ, знаейки, че никаква помощ няма да дойде. Спря рязко. В осветеното преддверие, в другия край на помещението, той видя високата, арогантна фигура на мъж, който се беше спрял за миг, преди да влезе. Никога не беше го срещал, но от всички известни лица, които пълнеха страниците на вестниците, това беше точно онова, което ненавиждаше. Беше Франсиско д’Анкония.
Риърдън никога не беше обръщал особено внимание на хора като Бъртрам Скъдър. Но с всеки час от живота си, с напрежението и гордостта на всеки момент, когато мускулите му или съзнанието му са изпитвали болка от усилието, с всяка стъпка, която беше предприемал, за да се издигне от мините в Минесота и да превърнат усилията си в злато, с цялото си дълбоко уважение към парите и тяхното значение, той ненавиждаше прахосника, който не знаеше как да заслужи огромния дар на наследеното богатство. А тук беше най-достойният за презрение представител на този вид.
Видя Франсиско д’Анкония да влиза, да се покланя на Лилиан и да се насочва към тълпата така, сякаш притежава стаята, в която никога не беше влизал преди. Главите се обърнаха да го погледнат, сякаш ги дърпаше на въженце след себе си.
Риърдън отново се обърна към Лилиан и каза без гняв, като презрението в гласа му беше се превърнало в развеселеност:
— Не знаех, че познаваш този.
— Срещала съм го на няколко партита.
— И той ли ти е приятел?
— Със сигурност не! — острото й възмущение беше искрено.