— Той иска да каже — намеси се огнярят, — че нашата работа е да чакаме заповеди.
— Вашата работа е да карате този влак.
— Не и на червен семафор. Ако сигналът каже да спрем, спираме.
— Червеният семафор означава опасност, госпожо — каза пътникът.
— Няма да поемаме никакви рискове — каза механикът. — Който и да е отговорен за това, той ще прехвърли вината върху нас, ако тръгнем. Така че няма да тръгнем, докато някой не ни каже.
— Ами ако никой не ви каже?
— Все някой ще се появи, рано или късно.
— Колко дълго предлагате да чакаме?
Механикът вдигна рамене.
— Кой е Джон Голт?
— Той иска да каже — намеси се огнярят — да не задавате въпроси, на които никой не може да отговори.
Тя погледна червената светлина и линията, която се губеше и тъмната, непрогледна далечина. После каза:
— Движете се внимателно до следващия семафор. Ако работи, отидете до главната линия и спрете при първата отворена кантора.
— Тъй ли? И кой го казва това?
— Аз.
— Че коя си ти?
Настъпи съвсем кратка пауза, миг на удивление при въпрос, който не беше очаквала, но механикът погледна отблизо лицето й и изпъшка заедно с нейния отговор:
— Боже Господи!
Тя отговори без да демонстрира обида, а просто като човек, на когото не му задават често подобен въпрос:
— Дагни Тагарт.
— Леле, да ме… — каза огнярят и тогава всички млъкнаха. Тя продължи със същия спокоен авторитетен тон.
— Стигнете до главната линия и задръжте влака, докато аз отида до първата отворена кантора.
— Да, госпожице Тагарт.
— Трябва да наваксате. Имате остатъка от нощта, за да го направите. Докарайте „Комет“ по разписание.
— Да, госпожице Тагарт.
Тя вече се обръщаше, за да се си тръгне, когато механикът попита:
— Ако има някакъв проблем, поемате ли отговорността за него, госпожице Тагарт?
— Да.
Кондукторът я последва по обратния път към нейния вагон. Питаше я удивено:
— Но… просто място в обикновен вагон, госпожице Тагарт? Какво е станало? Защо не ни уведомихте?
Тя се усмихна спокойно.
— Нямах време за официалности. Моят вагон беше закачен за номер 22 от Чикаго, но слязох в Кливлънд, а номер 22 закъсняваше, така че оставих вагона. „Комет“ беше следващият влак и го взех. Нямаше останали места в спалните вагони.
Кондукторът поклати глава.
— Брат ви нямаше да вземе пътническо място.
Тя се разсмя.
— Не, нямаше.
Мъжете около локомотива я гледаха как се отдалечава. Младият спирач беше сред тях. Той попита, сочейки я:
— Коя е тази?
— Тя е човекът, който управлява „Тагарт Трансконтинентал“ — каза механикът, уважението в гласа му беше искрено. — Това е вицепрезидентът по експлоатацията на подвижния състав.
Когато влакът потегли, докато звукът от свирката му отмираше сред полята, тя седна до прозореца и запали още една цигара. Мислеше си: всичко се разпада по същия начин, из цялата страна, може да се очаква навсякъде, по всяко време. Но не чувстваше гняв или безпокойство, нямаше време да чувства.
Това беше просто още един проблем за справяне сред многото други. Тя знаеше, че управителят на клона в Охайо не става за нищо и че е приятел на Джеймс Тагарт. Тя не беше настояла да го изхвърлят отдавна, просто защото нямаше по-добър човек, когото да сложи на негово място. Добрите хора бяха странно трудни за намиране. Но трябваше да се отърве от него, мислеше си, и щеше да даде мястото му на Оуън Келог, младият инженер, който вършеше блестяща работа като един от асистентите на управителя на терминала на Тагарт в Ню Йорк, всъщност Оуън Келог управляваше терминала. Тя наблюдаваше работата му от известно време — винаги търсеше проблясъци на компетентност, като търсач на диаманти сред необещаваща пустош. Келог беше още твърде млад, за да бъде направен управител на клон, тя искаше да му даде още година, но нямаше време за губене. Трябваше да говори с него веднага, щом се върне.
Ивицата земя, която се мяркаше през прозореца, сега се движеше по-бързо, сливайки се в сив поток. Някъде сред сухите изчисления в ума си тя все пак забеляза, че има време да почувства нещо — силното, ободряващо удоволствие от действието.
С първото свистене на въздуха, когато „Комет“ се гмурна в тунелите на терминала на Тагарт под централната част на Ню Йорк, Дагни Тагарт се изправи на седалката. Винаги го изпитваше, когато влакът влизаше под земята — това чувство на нетърпение, надежда и тайно вълнение. Сякаш нормалното съществуване беше снимка на безформени неща със зле отпечатани цветове, а това беше скица, направена с няколко резки линии, които карат нещата да изглеждат ясни, важни и струващи си да се направят.