— Толкова е прекрасно — тихо каза доктор Стедлър. — Толкова е прекрасно да видя една велика и съдбоносно нова идея, която да не е моя!
Тя го погледна, искайки да вярва, че го е разбрала правилно. Той говореше страстно и откровено, забравил за условностите, забравил дали е уместно да й даде да чуе изповедта за болката му, виждайки единствено лицето на една жена, която можеше да разбере:
— Госпожице Тагарт, знаете ли какъв е отличителният белег на второкачествения човек? Обида от достиженията на друг човек. Тия докачливи посредствени типове, които седят и треперят да не би нечия друга работа да се окаже по-велика от тяхната, те нямат и представа за самотата, която настъпва, щом стигнеш върха. Самотата да не срещаш свой равен — ум, който да уважаваш и достижение, на което да се възхитиш. Те ти се зъбят от дупките си, мислейки, че ти доставя удоволствие да ги засенчваш с дарбата си, докато ти би дал цяла година от живота си, само за да видиш проблясък на талант у някого от тях. Те завиждат на достиженията и визията им за величие е един свят, в който всички хора са по условие нисшестоящи. Не знаят, че такава мечта е безпогрешно доказателство за посредственост, защото човекът, който има постижения, никога не би могъл да понесе подобен свят. Те нямат начин да разберат какво е чувството, когато си заобиколен само от нисшестоящи. Омраза? Не, не е омраза, а отегчение — ужасно, безнадеждно, изцеждащо, парализиращо отегчение. Каква е ползата от похвалите и ласкателствата получени от хора, които не уважаваш? Някога изпитвала ли сте копнеж по някого, на когото да можете да се възхищавате? По нещо, към което да не гледате надолу, а нагоре?
— Изпитвам го цял живот — каза тя. Това беше отговор, който не можеше да му откаже.
— Знам — каза той, а в безучастната благост на гласа му имаше красота. — Знам го от първия път, когато говорих с вас. Затова дойдох — той спря за миг, но тя не отговори на призива му и той довърши със същата кротка благост — и затова исках да видя двигателя.
— Разбирам — меко каза тя, тонът на гласа й беше единственото признание, което можеше да му даде.
— Госпожице Тагарт — каза той със сведен над стъклената кутия поглед, — познавам човек, който може и да е в състояние да се заеме с реконструкцията на този двигател. Той не би работил за мен и вероятно той е човекът, когото искате.
Но когато вдигна глава — още преди да види възхитения поглед в очите й, открития поглед, който си беше изпросил, погледът на прошката — той развали мига на изкуплението, като добави със салонен сарказъм:
— Очевидно младият човек няма желание да работи за доброто на обществото или благото на науката. Каза ми, че не би приел правителствена работа. Може би е искал по-голяма заплата, която се надява да получи от частен работодател.
Той се обърна, за да не види изражението, което бавно угасна на лицето й, за да не си позволи да осъзнае значението му.
— Да — твърдо каза тя, — може той да е човекът, когото искам.
— Той е млад физик от Технологичния институт в Юта — сухо каза той. — Името му е Куентин Даниълс. Един мой приятел ми го прати преди няколко месеца. Той дойде да ме види, но не искаше да приеме работата, която му предложих. Исках го в екипа си. Той имаше мозък на учен. Не знам дали ще успее с вашия двигател, но поне има способностите, за да опита. Вярвам, че все още можете да го намерите в Технологичния институт в Юта. Не знам какво прави там сега — затвориха института преди година.
— Благодаря ви, доктор Стедлър. Ще се свържа с него.
— Ако… ако искате, ще се радвам да му помагам с теоретичната част. Самият аз ще свърша малко работа, като ще започна от указанията в онзи ръкопис. Бих желал да открия основната тайна на енергията, която е открил и неговият автор. Трябва да намерим неговия базисен принцип. Ако успеем, господин Даниълс може да довърши работата, що се отнася до двигателя.
— Ще оценя високо всяка помощ, която решите да ми окажете, доктор Стедлър.
Те вървяха мълчаливо през мъртвите тунели на терминала, по траверсите на един ръждясал коловоз, под низ от сини светлини, към далечния отблясък на пероните.
На края на тунела видяха човек, коленичил върху релсите, да удря с чук по една стрелка с бяс, издаващ несигурност. Друг човек стоеше и го гледаше нетърпеливо.