— Какво й е на тая проклетия? — попита наблюдателят.
— Не знам.
— От един час се мъчиш.
— Аха.
— Колко време ще отнеме?
— Че кой е Джон Голт?
Доктор Стедлър трепна. Вече бяха подминали мъжете, когато той каза:
— Не харесвам този израз.
— И аз — отговори тя.
— Откъде се е взел?
— Никой не знае.
Замълчаха, после той каза:
— Някога познавах един Джон Голт. Но отдавна е мъртъв.
— Кой беше той?
— Мислил съм си, че е още жив. Но съм сигурен, че трябва да е умрял. Имаше такъв ум, че ако беше жив, досега целият свят щеше да говори за него.
— Но целият свят говори за него.
Той спря.
— Да… — каза бавно, вгледан в мисълта, която никога не беше му хрумвала преди — да… Защо? — думата беше натежала от ужас.
— Кой беше той, доктор Стедлър?
— Защо говорят за него?
— Кой беше той?
Той поклати глава, потръпна и каза остро:
— Това е просто съвпадение. Името се среща често. Това е съвпадение без значение. Няма връзка с човека, когото познавах. Този човек е мъртъв.
Той не си позволи да осъзнае напълно значението на думите, които добави:
— Трябва да е мъртъв.
Заповедта, която лежеше на бюрото му, беше обозначена с „Поверително… Извънредно положение… Приоритет… Крайна необходимост, удостоверена от главния координатор… за Проекта X“ и изискваше да продаде десет хиляди тона риърдънов метал на Държавния научен институт.
Риърдън я прочете и погледна към управителя на завода, който стоеше пред него неподвижно. Управителят беше дошъл и беше оставил заповедта на бюрото му, без да каже и дума.
— Реших, че ще искате да я видите — каза той в отговор на погледа на Риърдън.
Риърдън натисна един бутон, за да повика госпожица Айвс. Подаде й заповедта и каза:
— Изпратете това обратно там, откъдето е дошло. Кажете им, че няма да продавам никакъв риърдънов метал на Държавния научен институт.
Гуен Айвс и управителят го погледнаха, спогледаха се, и пак погледнаха към него — той прочете в очите им поздравление.
— Да, господин Риърдън — официално каза Гуен Айвс и пое плика, сякаш беше просто поредният документ, после се поклони и напусна стаята. Управителят я последва.
Риърдън се усмихна, приветствайки чувствата им. Не изпитваше нищо по повод този лист хартия или по повод възможните му последствия.
Подтикнат от някакво вътрешно смущение, като че изключвайки от контакта тока на емоциите си, той си беше казал преди шест месеца: първо действай, поддържай завода в действие, после чувствай. Това му беше позволило да наблюдава безстрастно работата на Закона за справедливия дял.
Никой не знаеше как трябва да се спазва този закон. Първо му казаха, че не може да произвежда риърдънов метал в количества, по-големи от тонажа на най-добрата специална сплав, която не е стомана, произвеждана от Орън Бойл. Но най-добрата специална сплав на Орън Бойл беше някаква пукаща се смес, която никой не искаше да купува. После му казаха, че може да произвежда риърдънов метал в количествата, които Орън Бойл би могъл да произведе, ако можеше да ги произведе. Никой не знаеше как се определят те. Някой във Вашингтон беше обявил една цифра, беше назовал количество тонове годишно, без да се обосновава. Всички я бяха приели.
Не знаеше как да даде на всеки клиент, който поиска, справедлив дял от риърдънов метал. Списъкът на чакащите поръчки не можеше да се изпълни за три години напред, дори и да му позволяха да работи на пълна мощност. Всеки ден постъпваха нови поръчки. Това вече не бяха поръчки в стария, почтен смисъл на търговията — това бяха искания. Законът предвиждаше, че може да бъде съден от всеки клиент, който не получи справедливия си дял от риърдънов метал.
Никой не знаеше какво беше това справедлив дял и какво количество предвиждаше. След това от Вашингтон му изпратиха едно будно момче, което тъкмо беше завършило колеж, като заместник-директор по дистрибуцията. След много телефонни разговори със столицата момчето обяви, че клиентите ще получават по петстотин тона метал, по реда на датите на молбите им. Никой не беше оспорил цифрата.
Нямаше и начин да се оспори — цифрата можеше и да е половин килограм, и един милион тона, без значение. Момчето си беше направило кабинет във фабриката на Риърдън, където четири момичета приемаха молбите за дял от риърдънов метал. При настоящия темп на производство на завода, молбите щяха да се изпълнят през следващия век.