Выбрать главу

Странно усещане, почти чувство за стил, караше Риърдън да презира момчето, но не и да му се ядосва. То изглежда беше попило духа на събитията около себе си. Сякаш ги бяха върнали много векове назад в една епоха, към която момчето принадлежеше — но не и Риърдън. Вместо да строи нови пещи, мислеше си Риърдън — той водеше изгубена битка да се опитва да задържи старите; вместо да започва нови начинания, нови изследвания, нови експерименти с употребата на риърдъновия метал — той прахосваше цялата си енергия да търси източници на желязна руда. Също както са правели хората в зората на желязната епоха, но с по-малко надежда.

Опитваше се да избягва тези мисли. Трябваше да стои нащрек срещу собствените си чувства, сякаш някаква негова част се държеше като непознат, който трябва да бъде държан в постоянно вцепенение, а волята му трябва да служи за постоянната, бдителна упойка. Тази част от него беше непозната, той знаеше само, че не бива да вижда корените й и да й дава глас. Вече беше преживял един опасен момент, който не можеше да позволи да се повтори.

Това беше моментът, когато — сам в кабинета си, през една зимна вечер, парализиран от вестника, разгърнат на бюрото му, който предлагаше дълъг списък с директиви на първата си страница — беше чул по радиото новината за пламтящите полета на Елис Уайът. Тогава най-първата му реакция — преди всяка мисъл за бъдещето, всяко чувство за катастрофа, шок, ужас или протест — беше да избухне в смях. Беше се смял победоносно, с облекчение, смехът му бликна живо, тържествуващо, и думите, които не беше произнесъл, но беше почувствал, бяха: Господ да те благослови, Елис, каквото и да правиш!

Когато беше осъзнал смисъла на смеха си, беше разбрал, че сега е осъден на постоянна бдителност спрямо самия себе си. Като оцелял след инфаркт, той знаеше, че е получил предупреждение и че в него дебне опасност, която може да го удари във всеки един момент.

Оттогава я държеше далеч. Беше поддържал равномерно, внимателно, строго контролирано темпо на вътрешния си ход. Но опасността се беше приближила още веднъж. Когато беше видял заповедта на Държавния научен институт на бюрото си, му се беше сторило, че отблясъкът, който се движи по хартията, не идва от пещите навън, а от пламъците на горящо петролно поле.

— Господин Риърдън — каза Дойката, когато чу за отхвърлената поръчка, — не трябваше да го правите.

— Защо не?

— Ще има неприятности.

— Какви неприятности?

— Това е правителствена поръчка. Не можете да отхвърляте правителствена поръчка.

— Защо да не мога?

— Това е проект от жизнена нужда, и освен това е таен. Много е важен.

— Що за проект е това?

— Не знам. Таен е.

— Тогава откъде знаете, че е важен?

— Така казаха.

— Кой каза?

— Не можете да се съмнявате в такова нещо, господин Риърдън!

— Защо да не мога?

— Ами не можете.

— Ако не мога, това го превръща в нещо абсолютно, а вие казахте, че няма абсолютни неща.

— Това е различно.

— Защо да е различно?

— Идва от правителството.

— Тоест според вас няма нищо абсолютно, освен правителството?

— Според мен ако кажат, че е важно, значи е важно.

— Защо?

— Не искам да загазите, господин Риърдън, а това ще стане, напълно сигурно. Задавате твърде много въпроси. Защо го правите?

Риърдън го погледна и се разсмя. Момчето забеляза какво точно беше казало и се ухили овчедушно, но изглеждаше нещастно.

Човекът, който дойде да види Риърдън след една седмица беше младолик и изглеждаше елегантен, но не беше нито толкова млад, нито толкова елегантен, колкото искаше да се изкара. Носеше цивилни дрехи и кожени гамаши на пътен полицай. Риърдън не можеше да определи ясно дали идва от Държавния научен институт или от Вашингтон.

— Разбирам, че сте отказали да продадете метал на Държавния научен институт, господин Риърдън — каза той с мек и изпълнен с доверие тон.

— Точно така — каза Риърдън.

— Но това не е ли предумишлено неподчинение на закона?

— Вие трябва да прецените.

— Може ли да попитам каква е причината?

— Причината едва ли ви интересува.

— Тъкмо напротив! Ние не сме ваши врагове, господин Риърдън. Искаме да бъдем честни с вас. Не бива да се страхувате от факта, че сте едър индустриалец. Няма да го използваме срещу нас. Всъщност искаме да сме също толкова справедливи с вас, колкото и с най-зле платения надничар. Искаме да знаем причината.