— Отпечатайте отказа ми във вестниците и всеки читател ще ви каже причината. Появи се по вестниците преди малко повече от година.
— О, не, не, не! Защо да говорим за вестниците? Не можем ли да уредим това приятелски, в личен разговор?
— От вас зависи.
— Не искаме това по вестниците.
— Нима?
— Не. Не искаме да ви нараним.
Риърдън го погледна и попита:
— Защо Държавният научен институт има нужда от десет хиляди тона метал? Какво е Проектът X?
— О, това ли? Много важен проект за научни изследвания, начинание с огромна социална стойност, която може да се окаже от неоценима обществена полза, но, за съжаление, наредбите на висшето политическо управление не ми позволяват да споделя с вас по-подробно неговата същност.
— Знаете ли — каза Риърдън, — мога да споделя като причина това, че не искам да продавам метал на хора, чиято цел се държи в тайна от мен. Аз създадох този метал. Моя морална отговорност е да знам за каква цел позволявам да се използва.
— Но вие не бива да се притеснявате за това, господин Риърдън! Ние ви облекчаваме от отговорността.
— Ами ако не искам да бъда облекчаван?
— Но… това е старомодно и… и чисто теоретично становище.
— Казах, че мога да назова това като причина. Но няма да го направя, защото в този случай имам друга, по-важна причина. Няма да продам никакъв риърдънов метал на Държавния научен институт за каквато и да е цел, добра или лоша, тайна или явна.
— Но защо?
— Слушайте — бавно каза Риърдън, — сигурно има някакво оправдание за примитивните общества, в които човек трябва да очаква, че враговете могат да го убият всеки момент и трябва да се защитава с всички сили. Но не може да има никакво оправдание за едно общество, в което човек трябва да произвежда оръжията на собствените си убийци.
— Не мисля, че е разумно да се използват такива думи, господин Риърдън. Не мисля, че е практично да се мисли по подобен начин. В крайна сметка правителството не може, придържайки се към широка, национална политика, да се занимава с вашата лична злоба към една конкретна институция.
— Ами тогава да не се занимава.
— Какво искате да кажете?
— Не идвате да ме питате за причините.
— Но, господин Риърдън, не можем да оставим един отказ от подчинение на закона да мине незабелязан. Какво очаквате да направим?
— Каквото желаете.
— Но това е напълно безпрецедентно. Никой никога не е отказвал да продаде жизненоважна стока на правителството. Всъщност законът не ви позволява да откажете да продадете метала си на който и да е потребител, та какво остава за правителството.
— Тогава защо не ме арестувате?
— Господин Риърдън, това е приятелски разговор. Защо да говорим за арести?
— Не е ли това последният ви аргумент срещу мен?
— Защо да го изтъквам?
— Не се ли загатва във всяко изречение от този разговор?
— Защо да го назоваваме?
— А защо не?
Отговор не последва.
— Нима се опитвате да скриете от мен факта, че ако нямахте този коз, нямаше изобщо да ви позволя да влезете в този кабинет?
— Но аз не говоря за арести.
— А аз говоря.
— Не ви разбирам, господин Риърдън.
— Не искам да ви помагам да се преструвате, че това е приятелски разговор. Не е. А сега правете, каквото искате.
Изразът на лицето на мъжа беше на озадаченост, сякаш нямаше представа от проблема, срещу който се изправя, и страх, сякаш винаги е живял с познанието за него и се е страхувал да не го покаже.
Риърдън чувстваше странна възбуда — като че ли беше на ръба да схване нещо, което никога не беше разбирал, като че ли беше по петите на някакво откритие, още твърде далечно, но с най-безмерната важност, която някога беше съзирал.
— Господин Риърдън — каза човекът — правителството се нуждае от вашия метал. Трябва да ни го продадете, защото със сигурност разбирате, че плановете на правителството не могат да бъдат забавяни от вашето съгласие.
— Продажбата — бавно каза Риърдън — изисква съгласието на продавача.
Той се изправи и отиде до прозореца.
— Ще ви кажа какво можете да направите.
Той посочи коловоза, където слитъците риърдънов метал се товареха на вагоните.
— Там има риърдънов метал. Докарайте камионите си като всеки друг мародер, но без риск, защото няма да ви застрелям, защото знаете, че не мога, вземете колкото искате метал и си вървете. Не се опитвайте да ми привеждате плащане. Няма да го приема. Не ми издавайте чек. Няма да бъде осребрен. Ако искате метала, имате пистолетите, с които да си го вземете. Давайте.