— За Бога, господин Риърдън! Какво ще си помисли обществото?
Това беше инстинктивен, неволен вик. За момент мускулите на лицето на Риърдън се раздвижиха в беззвучен смях. И двамата бяха разбрали последиците от вика. Риърдън каза равно, със сериозен, непринуден и финализиращ глас:
— Имате нужда от помощта ми, за да го направите да изглежда като продажба — като безопасна, справедлива, морална трансакция. Няма да ви помогна.
Човекът не започна да спори. Надигна се да си върви. Каза само:
— Ще съжалявате за позицията си, господин Риърдън.
— Не мисля така — каза Риърдън.
Знаеше, че случаят не е приключен. Знаеше също така, че секретността на Проекта X не е основната причина, поради която тези хора се страхуваха да придадат публичност на събитието. Знаеше, че чувства странна, радостна, спокойна самоувереност. Знаеше, че това са правилните стъпки по следите на онова, което беше съзрял.
Дагни се беше изтегнала в един фотьойл във всекидневната си със затворени очи. Денят беше тежък, но тя знаеше, че тази вечер ще види Ханк Риърдън. Мисълта за това беше като лост, който премахваше тежестта на часовете на безсмислена грозота надалеч от нея.
Лежеше неподвижно, доволна да си почине, с едничката цел да изчака кротко звука от ключа в ключалката. Той не се беше обадил, но беше чула, че е в Ню Йорк за конференция с производителите на мед, а той никога не напускаше града преди следващата сутрин, нито пък прекарваше нощ в Ню Йорк без нея. Харесваше й да го чака. Имаше нужда от този промеждутък от време — като мост между нейните дни и неговите нощи.
Часовете, които предстояха, както всичките й нощи с него, щяха да бъдат добавени, си помисли, към онази спестовна сметка в живота на човека, където се съхраняваха миговете време, в които си бил горд, че живееш. Единствената гордост, която изпитваше по повод днешния си работен ден беше не че е бил преживян, а че е оцеляла до края му.
Грешно е, мислеше си тя, отвратително грешно е човек да бъде принуден да каже това дори и за един час от живота си. Но не можеше да мисли за това сега. Мислеше за него, за битката, която беше гледала през отминалите месеци, борбата му за освобождение — знаеше, че може да му помогне, но трябва да го стори по всякакъв друг начин, не само с думи.
Мислеше си за онази вечер миналата зима, когато той влезе, извади малък пакет от джоба си и й го подаде с думите:
— Искам да го задържиш.
Тя го отвори и погледна невярващо и объркано бижуто, направено от един-единствен крушовиден рубин, който пръскаше буен пламък по белия сатен на бижутерската кутийка. Това беше прочут камък, който само десетина души в целия свят можеха да си позволят да купят открито, той не беше един от тях.
— Ханк… защо?
— Няма специална причина. Просто искам да го носиш.
— Не, не и подобно нещо! Защо да го похабявам? Толкова рядко посещавам събития, където човек трябва да се облича официално. Защо изобщо да го нося?
Той я погледна, погледът му се плъзна бавно от краката до лицето й.
— Ще ти покажа — каза той.
Заведе я в спалнята, свали дрехите й, без да каже и дума, подобно на собственик, който съблича човек, от чието съгласие няма нужда. Положи украшението на раменете й. Тя стоеше гола, с камъка между гърдите си, като блещукаща капка кръв.
— Мислиш ли, че един мъж трябва да подарява бижута на любовницата си по някаква друга причина, освен заради собственото му удоволствие? — попита той. — По този начин искам да го носиш. Само за мен. Харесва ми да го гледам. Красив е.
Тя се засмя — беше мек, тих звук. Не можеше да говори или да се движи, само кимна мълчаливо, в знак на приемане и подчинение; кимна няколко пъти, косата й се разпиля от широките кръгообразни движения, сетне остана да виси неподвижна, докато той наведе главата й.
Тя рухна на леглото. Изтегна се мързеливо, с отметната назад глава, с ръце встрани, с длани, притиснати към грубата тъкан на покривката. Единият й крак беше сгънат, а дългата линия на другия се простираше през тъмносиния лен, докато камъкът блестеше като рана в полумрака, хвърляйки звезда от лъчи по кожата й.
Очите й бяха наполовина затворени — подигравателно, съзнателно тържествуващи от това, че й се възхищават, но устните й бяха полуотворени в безпомощно, молещо очакване. Той стоеше в другия край на стаята и я гледаше, гледаше плоския й корем и движението му при вдишване и издишване — чувствено тяло с чувствено съзнание. Каза тихо, отдадено и странно кротък: