— И?
— Очаквам обяснение.
— Текстът ви се стори объркващ?
Доктор Стедлър го погледна удивено.
— Разбирате ли каква тема сте избрали да третирате и по какъв начин? Дори само стилът — това булевардно отношение по тема от такова естество!
— Значи мислите, че съдържанието заслужава по-достойна форма на представяне? — гласът му беше толкова невинно гладък, че доктор Стедлър не можа да разбере дали му се подиграва.
— Осъзнавате ли какво проповядвате в тази книга?
— Тъй като очевидно не я одобрявате, доктор Стедлър, бих предпочел да ви оставя да мислите, че съм я написал с невинност.
Ето това е, помисли си доктор Стедлър, това е необяснимият елемент в поведението на Ферис: той беше предположил, че да засвидетелства неодобрението си щеше да е достатъчно, но Ферис изглежда оставаше недокоснат от него.
— Ако някой дебел простак намери сили да се изрази на хартия — каза доктор Стедлър, — ако можеше да даде глас на същността си — вечен дивак, изливащ омразата си към разума, — точно такава книга бих очаквал да напише. Но да я видя от перото на учен, от името на този институт!
— Но, доктор Стедлър, тази книга не е предназначена за учени. Написах я за пияния простак.
— Какво искате да кажете?
— За широката публика.
— Но, за Бога! Дори и най-големият идиот ще види очевидните противоречия във всяко едно от твърденията ви.
— Да го кажем така, доктор Стедлър: човекът, който не види това, заслужава да повярва на всичките ми твърдения.
— Но вие сте придали престижа на науката на този неописуем боклук! Нормално е за дискредитиран и посредствен човек като Саймън Причът да се лигави за някакъв замаян мистицизъм, така или иначе никой не го слуша. Но вие сте ги накарали да мислят, че това е наука. Наука! Взели сте достиженията на разума, за да го разрушите. С какво право сте използвали моята работа, за да направите своеволен, нелеп скок в друга област, да извличате неприложими метафори и да правите чудовищни обобщения от нещо, което е просто математически проблем? С какво право сте направили така, че да звучи сякаш аз — аз! — съм дал одобрение за тази книга?
Доктор Ферис не правеше нищо, просто гледаше спокойно Стедлър, но спокойствието му придаваше почти покровителствен вид.
— Видите ли, доктор Стедлър, вие говорите така, сякаш книгата е насочена към мислеща аудитория. Ако беше така, трябваше да се грижим за неща като точност, обоснованост, логика и научен престиж. Но не е. Тя е насочена към публиката. А именно вие винаги сте вярвали, че публиката не мисли — той млъкна за момент, но доктор Стедлър не каза нищо. — Тази книга може и да няма никаква философска стойност, но има огромна психологическа стойност.
— И каква е тя?
— Вижте, доктор Стедлър, хората не искат да мислят. И колкото повече закъсват, толкова по-малко искат да мислят. Инстинктивно те чувстват, че трябва да го правят и това ги кара да се чувстват виновни. Така че ще благославят и следват всеки, който им даде оправдание да не мислят. Всеки, който превърне в добродетел — високо интелектуална добродетел — онова, което те знаят, е техен грях, слабост и вина.
— И вие препоръчвате да посредничим на тая низост?
— Това е пътят към популярността.
— Защо ви е популярност?
Погледът на доктор Ферис спря нехайно върху лицето на доктор Стедлър, сякаш напълно случайно.
— Ние сме обществена институция — отговори той равно, — издържана от обществени фондове.
— Значи казвате на хората, че науката е безполезна измама, която трябва да бъде забранена?
— Това е заключение, което може да се изведе по законите на логиката от моята книга. Но не това е заключението, което ще си извадят.
— Ами позорът за института в очите на интелигентните хора, където и да са останали такива?
— Защо трябва да ни е грижа за тях?
Доктор Стедлър не би счел такова изречение за мислимо, ако беше произнесено с омраза, завист или злоба, но отсъствието на каквато и да е подобна емоция, нехайството на гласа, предполагащо сподавена насмешка, го порази — сякаш за момент беше зърнал някаква област, която не може да бъде смятана за част от реалността — онова, което плъзна към стомаха му, беше леден ужас.
— Наблюдавахте ли реакциите за книгата ми, доктор Стедлър? Беше приета със забележителна благосклонност.
— Да — и тъкмо това не мога да повярвам.
Той трябваше да говори, да говори, сякаш това е цивилизована дискусия — не можеше да си позволи да си признае какво беше почувствал за миг.