— Аз не зная какво е това фелдфебел — отвърна Бентам — но действително имам намерение да те командувам, докато схванеш някои основни принципи на нашия живот. И ако ти бъдеш по-изпълнителен, ще си спестиш доста неприятности. За мое съжаление обаче и може би за твоя радост ние ще се разделим за известно време. Утре заминавам, защото отпуската ми изтече. През почивните дни ще прескачам да те видя. Моят приятелски съвет е да си седиш на първо време повече в Нюйорк. Чети книгите, гледай предаванията на телевизора, ходи по-често на кино, на театър. Тук ще се грижат за теб. Нашите хора са добри и няма да те оставят сам. А сега ела да се поразходим из улиците!
Джими се облече пред голямото огледало в спалнята и със задоволство се огледа. Кога е бил толкова елегантен? Кога е живял така комфортно? Хубаво е, че и Бентам ще се махне най-сетне от главата му. Той ще съумее да си подреди живота. И още как ще го подреди. Да не е вчерашен, я? От двеста години е…
Той се усмихна на мислената си шега и си я повтори. Обичаше, когато му хрумне някоя сполучлива мисъл, да я повтаря често.
Широката, необикновено широката улица ги посрещна залята от слънце, оживена и същевременно странно тиха — един контраст, на който Джими още не можеше да свикне. По тротоарите хората вървяха бавно, сякаш се разхождаха и се любуваха на хубавата есен, а само на няколко метра от тях по двупосочното трасе се движеше с изумителна скорост, но безшумно един буен порой от разноцветни автомобили. Джими знаеше вече, че някои табелки в началото на улиците не показват както някога максималната позволена скорост, а най-малката скорост, с която колите имат право да се движат. За някои улици тя беше осемдесет километра, за други — сто. С такава скорост по негово време беше опасно да се движиш дори по автострадите, но това са други машини, други механизми. И като гледаше сега пред себе си, той все още не можеше да се отърве от чувството за нереалност. Все още му се струваше, че вижда улицата на филм в момента, когато тонапаратът е прекъснал да работи и неестествената тишина на този видимо шумен живот се забива в ушите му с неприятна острота. В партера на съседната сграда имаше огромен ресторант пред чийто лукс някогашният „Валдорф — Астория“7 навярно би се изчервил от срам. Влязоха вътре и потърсиха отговорника, за да запишат Джими за храна.
— Тук ще обядваш и вечеряш — рече Бентам, който всъщност бе измислил тази разходка, за да запознае Джими с някои необходими за неговия живот неща. — Закуската ще си приготовляваш сам.
— Не поднасят ли тук и закуски?
— Поднасят, но не за такива като теб, а за хора, които работят в сутрешната смяна.
— А щом се абонирам тук, нямам ли право да се храня в други ресторанти? Доколкото си спомням, ние сме влизали в много ресторанти и никой не ни е питал дали сме абонирани.
— Разбира се, никой няма да те изгони, но нали трябва да има известен ред. Отговорниците трябва да знаят за колко души приблизително да приготвят храна.
— Ха, че спазва ли някой този ред, щом всичко е без пари?
Бентам се засмя:
— Спазват го, разбира се. Не забравяй, че хората сега не приличат на теб.
— А ти все току ми навираш в очите, че съм от друг свят — обиди се Атомният човек. — Не съм чак толкова лош.
— Аз не казвам, че си лош, а просто, че не приличаш на днешните хора. Но да вървим да те запиша в магазините, откъдето ще си вземаш продукти, дрехи и каквото ти е необходимо.
Наблизо улицата се вливаше в огромен площад. Потоците коли се разделяха ветрилообразно към страничните улици или влизаха под земята, за да излязат отново на другия край на площада. Едната му страна се заемаше от гигантска дъговидна постройка, чийто най-горни етажи се губеха някъде из облаците. По амфитеатрално разположените й стълби се изкачваха и слизаха стотици младежи и девойки. По едно време те се струпаха накуп и весело започнаха да ръкопляскат.
— Какво е това? — попита Джими замаян от грандиозните размери на сградата.
— Централната академия за кулинарно изкуство.
— За какво изкуство?
— Кулинарно. Тук се подготвят специалисти по храноприготвянето.
— Тоест, готвачи с висше образование? Така ли? — засмя се Джими. — Добри сте вие. Знаете да се грижите за търбуха си.
— Що за изрази? — намръщи се Бентам. — Ние, приятелю, не се грижим за търбусите си, а за здравето, за хармоничното развитие на човека, за неговия хубав живот. А храната заема в тези грижи едно от най-важните места. Аз съм сигурен, че тези готвачи, както ги наричаш ти, знаят по-добре устройството и нуждите на човешкия организъм, от който и да е виден лекар-физиолог по твое време. Гледай там — посочи геофизикът към групата на ръкопляскащите младежи. — Онзи възрастният човек, който слиза по стълбите. Това е академик Гринуд, лауреат на всемирната награда. Един от най-големите специалисти по кулинарно изкуство в света.