— Анке ио соно италиана.24
— Ди дове?25
— Амалфи. Успяхте ли да се отскубнете от досадниците?
— Да. Какво ще вземете като десерт?
— Кафе.
По-късно, когато напуснаха ресторанта, той беше отворил вратата на автомобила, беше се настанил зад волана, запалвайки цигара.
— Какво желаете сега?
— Кога?
— Сега.
Анджела бе отговорила, без да се замисля:
— Каквото искате.
— Спокойно, раздвижено, привлекателно, поетично, корсиканско, всъщност какво?
— Каквото искате.
— Имате ли малко време?
— Да.
За него цялото й време бе свободно, колкото би пожелал. Тя се озова заедно с Итало в Мейфеър — игрален клуб, където кракът й никога не бе стъпвал.
— Имате ли късмет?
Беше играл в продължение на два часа, забравяйки напълно за нея, впил очи в картите, които крупието раздаваше. Като че ли тук го познаваха. Сумите, които Анджела хвърляше на зеленото сукно, бяха достатъчни една студентка да преживее цяла година. Банко!… Банко!… Банко!…
— Спечелих единадесет хиляди лири. Вие ми носите щастие. Сега ще делим наполовина!
— Но вие сте луд!
— Това са само хартийки!… Ето, вземете! — Той се опитваше да напъха в чантата й огромен пакет банкноти, който бе разделил на две, на око. — Не правете истории за нищо. Ако бях загубил, нямаше да се поколебая да ви изпрося пари за бензин. Аз съм по-обикновен от вас. Е, да или не?
Сцената се бе разиграла пред вратите на клуба. Тя го погледна изпитателно, за да улови в думите му подигравка. Той просто изглеждаше възбуден.
— Наистина ли не искате?
— Не.
— Но това е вашата част. Сигурна ли сте?
— Да.
— Толкоз по зле. Хей…!
Някакъв просяк се беше приближил до тях. Със свито сърце Анджела бе видяла Итало да му напъхва в ръцете огромния куп банкноти. Просякът, челюстта на когото беше увиснала от изненада, се отдалечи, крепейки с две ръце шапката си, пълна до ръбовете с неочакваната манна. Анджела се беше вмъкнала в автомобила с подгъващи се крайници.
— Когато се разделям с нещо, то е завинаги.
Тя беше достатъчно развълнувана, за да може да отговори. В нейната стая се пазеха празните бутилки от кока-кола и когато се събираха достатъчно, тя ги занасяше на сладкаря, за да може да си купи цигари с получените пари. Тя го намрази заради този жест и напъха по-надълбоко в чантата си четката за зъби.
— Сърдите ли се?
— Да. Вие се подигравате с мизерията!
Смехът му бе прозвучал свежо, спонтанно, с нотка на забава.
— Може би трябва да попитате за мнението ми, преди да ме съдите така категорично.
— Искам да се прибера у дома.
— Добре. Само не забравяйте, че все още имате право на половината от печалбата ни. Искате ли я?
— Не — процеди през зъби тя.
— Както обичате… Ще ви помоля да ме извините за момент…
Той бе разделил на две останалата част от парите, после бе поставил половината на седалката и с другата беше слязъл от колата. Готова да се разплаче, Анджела го беше видяла да се приближава до някакъв цветар, който се готвеше да влезе в клуба с ръце, пълни с рози. Итало се беше върнал, държейки в ръка червена роза.
— Ще приемете ли едно цвете?…
Тя не бе отговорила.
— Половината? — учтиво каза Итало. Той разкъса внимателно розата на две и я подаде галантно.
Тя се направи, че не вижда. Той я постави върху коленете й и потегли.
— Всъщност — подхвърли той с небрежен тон, когато потеглиха, — тук има още малко пари от спечелените в казиното. Както знаете, половината е ваше. Искате ли я?
— Вие мислите, че това е весело?
Той направи две нови пачки, после й подаде едната.
— Да или не?
Тя вдигна рамене и извърна главата си. Итало натисна бутона, който автоматично отваряше страничното стъкло. Парите отлетяха, грабнати от скоростта и вятъра.
— С риск да стана досаден, напомням ви, че половината от печалбата ми е ваша. Искате ли я?
Тя се изправи и погледна право пред себе си. Предложените банкноти поеха пътя на другите. В ръката му останаха две банкноти по една лира. Когато спряха пред дома й, той протегна едната.
— Това е вашата част. Искате ли я?
Тя потърси дръжката на вратата. Той нави банкнотата, запали я и поднесе огъня към цигарата си.