— Пукни!
15.
Това, което се беше случило, надминаваше нейния усет за реалност. Повече от шестнадесет часа тя беше затворена в тази богато обзаведена стая, натъпкана с книги по етажерките покрай стената, със стереоуредба, телевизор, всички видове напитки и най-важното — звънец, на който незабавно се отзоваваше дебела симпатична жена, готова да изпълни и най-малките й желания. Освен най-важното: да разбере защо е тук, при кого и докога.
Анджела се бе опитала да я накара да проговори, но жената отговаряше с усмивки, като истинска няма, задоволявайки се да изпълнява всички желания, отнасящи се до комфорта, тоалетните принадлежности и храната.
Не бяха по-приказливи и двамата мъже, които я бяха отвлекли. Освен две-три фрази, произнесени, преди Анджела да загуби съзнание, те не бяха отваряли уста. Тя смътно се досещаше, че това отвличане е свързано по някакъв начин с мъжа й. Сега съжаляваше, че не го бе разпитала по-подробно за бизнеса му. През целия ден тя се движеше в този миниатюрен затвор напред-назад, констатирайки, че вратата му нямаше дръжка от вътрешната страна, както прозорецът не притежаваше система за отваряне. Лъскавите стъкла пропускаха светлината, но нищо не се виждаше навън.
Освен дебелата жена никой друг не бе влизал при нея. Към три и половина сутринта най-после нещо се случи. След като почука на вратата, в стаята влезе някакъв огромен мъж.
— Идвам да ви поднеса извиненията си за неприятния начин, по който моите служители ви доведоха тук. Имате ли всичко, което ви е необходимо?
— Кой сте вие?
— Приятел на съпруга ви. Даже повече, Итало и аз сме съдружници. Наричам се Еторе Габелоти. Но може би ви събудих?
— Искам да се прибера вкъщи!
— Позволете първо да ви дам едно обяснение. Аз току-що пристигам. Нарежданията ми са зле изтълкувани. Бях предупредил да ви изяснят причините на моята покана.
При друг случай думите му можеха да предизвикат усмивка. Анджела се изправи.
— Покана? Доведоха ме насила с насочен към корема револвер.
— Тези хора вече са наказани. Опитайте се да разберете… Вие знаете, че Итало е в Цюрих във връзка с наша обща работа. След като се случи нещастието с брат му, когото ние всички много уважавахме, стана ясно, че тази смърт може да не е естествена. Итало беше много обезпокоен. Когато научих, че някакви личности, които таят омраза към него и към мен, готвят някакви неприятности по отношение на вашата личност, счетох за необходимо да ви доведа у дома, за да бъдете вън от опасност.
— Искам да си отида!
— Можете да го направите, но не ви съветвам. Може би по-късно ще ми благодарите. Лей е италиана?26
— Ло соно, ма…27
— Ди дове?28
— Слушайте, господине. Бях отвлечена вчера след обяд, а сега е четири часа сутринта и аз не искам да ви притеснявам с присъствието си. Можете да ми вярвате, че ще предам на Итало начина, по който съм третирана под вашия покрив. Сега ви моля да ме изпратите в моя дом.
— Виждам, че сте ми сърдита, но аз изпитвам твърде силни чувства към Итало, за да допусна такъв риск. Още веднъж настоявам да прекарате нощта под моя покрив.
Анджела усети, че очите й се напълват със сълзи. Тя захапа устни, за да не се разплаче. Итало беше дървото, зад което се криеше цяла гора. В очите й бе само той. Нейните приятели бяха или в Англия, или в Италия. В Ню Йорк й бяха познати няколко ресторанта и два-три музея. Брачното им легло за нея беше центърът на света. Всичко останало не значеше нищо. Но Итало го нямаше и тя се чувстваше сама и беззащитна в тази неразбираема и ужасна ситуация. Зад фалшивата любезност и маниери на този откачен се чувстваше някаква решителна мощ. Колкото и да бе невероятно, опасността лъхаше от него, когато се усмихваше. Тя не беше истеричка и реши за момента да се преклони пред неизбежното. Понеже я беше страх, подхвърли иронично:
— Ставам в девет часа, обичам кафето си без захар, а беконът на омлета трябва да бъде добре изпържен.
Габелоти се поклони, доколкото му позволяваше големият корем.
— Ще ви бъда много признателен, ако приемете. Всичко ще бъде според желанията ви. Отново поднасям извиненията си.
Анджела се обърна нервно в леглото си. Този тип с неговата слонска любезност бе успял да й внуши ужасен страх. Тя прошепна тихо: