— Тя щеше да ми се обади. Анджела винаги ми се обажда! След като се хвалиш, че можеш да мислиш, не помисли ли за Габелоти?
— Да.
— Е, и? Какво очакваш, за да го атакуваш? Къде е Моше?
— При Габелоти.
— Глупак! Откога?
— От вчера на обяд.
— Но ти си луд! Всички сте откачили! Чертеж ли искаш? Порко Дио ди мерда!29 А аз тук се мъча…
— Чакам вашите заповеди, падроне…
— Къде беше, когато ги дадох? Вземи Амалфи, Бруторе, Дото! Доведете Юделман!
— Разбрано… — За да покаже, че никакви съмнения повече не съществуват относно йерархията, която заема Итало, Виторио добави: — Разбрано, дон Волпоне.
Като вманиачен меломан лейтенант Фриц Блеш беше зает с проблема, който създаваше завършващата нота, тази, която завършваше гамата в „до“ и която, след като я разработеха, дразнеше човешкото ухо. Човешкото съзнание е съставено така, че винаги има нужда от една последна брънка във веригата, било то в една картина, музикално произведение или чиста логика. И така въпросите, които си поставяше Фриц Блеш, оставаха досега без отговор. Един крак, докаран като трофей от един локомотив, без да може да бъде открит законният му собственик, американски полицай, който изчезва, без да си плати хотела, и неговият колега — за когото аутопсията бе показала, че не е пил нито капка — се пребива върху балюстрадата на хотел „Сорди“ след падане от осмия етаж. Всичко това в центъра на Цюрих в разстояние на пет дни.
След последния им разговор капитан Къркпатрик не се беше обаждал и Блеш се мъчеше да открие в случилите се събития, които бяха без явна връзка помежду си, причините, за да може да възвърне душевния си комфорт. Според него се касаеше за афера с наркотици, участниците в която — чуждестранни полицаи и членове на мафията — бяха избрали швейцарската територия, за да решават проблемите си.
Но това не беше всичко. Предния ден един от неговите инспектори му беше позвънил, че в машинното отделение на хотел „Комодоре“ е имало престрелка. Местните служители са били алармирани от струи пара, излизащи от приземието. Около една от пробитите цистерни са били намерени няколко куршума, чието произхождение сега се опитваха да установят в лабораторията на градската полиция. Освен това е имало многобройни следи от куршуми по стените. Но нито ранени, нито трупове.
Блеш, който вярваше само на себе си, реши да отиде на място, за да извърши допълнително разследване. Сега трябваше да свърши най-неотложната работа. Той провери в тефтерчето си номера на директора на митниците. За в бъдеще нито един американски гражданин, чието име има италиански оттенък, нямаше да влезе в страната, без Блеш да бъде уведомен. Що се касаеше до тези, които искаха да излязат, те щяха да бъдат задържани под някакъв претекст, докато се изясни дали са пристигнали като туристи или по друг повод.
Не мотоциклетът привлече вниманието на Мауро Цилино, а двамата мъже с каски и с кожено облекло, които циркулираха между машината и отворения цяла нощ „Пъб“ петдесетина метра по-далеч.
Мауро Цилино беше „пънк“ във фамилията Габелоти. Той приемаше с безразличие заповеди от тримата „капорежими“ на дон Еторе: Карло Бадалето, Франки Сабатини, Симеоне Феро или в особени случаи лично от самия Томас Мерта, който командваше всички.
Апартаментът на дон Еторе се беше разпрострял на петстотин квадратни метра на осмия етаж. На долния стаж същото пространство беше запазено за прием на посетители, за бюра и квартира на личната охрана на Габелоти. Никой не можеше да проникне на осмия етаж, до който водеше отделен асансьор, без да бъде пропуснат от бдителните командоси. Никой не можеше да влезе, без да бъде обискиран, с изключение на някои редки посетители, като политически личности и адвокати, имащи преки връзки със Синдиката.
Сградата изцяло принадлежеше на една компания за недвижимо имущество, която бе собственост на Габелоти. Томас Мерта бе настоял една от стаите на първия етаж да бъде отделена за непрекъснато наблюдение на централния вход на сградата. По този начин тя беше пазена като крепост. Нищо не можеше да убегне от погледа на наблюдателя на първия етаж, който незабавно съобщаваше за всяко подозрително движение на торпилите от седмия етаж.
Може би за шести път, в разстояние на четири часа от началото на дежурството си, Мауро Цилино видя един от мотоциклетистите да се връща от Пъба и да разменя няколко думи с колегата си, който човъркаше в картера на хондата. Последният се изправи и се насочи към Пъба. Цилино, заинтересуван от тяхното странно движение в пет часа сутринта, реши да предупреди дежурния на седмия етаж. Той не го бе направил до този момент, тъй като бе зает с гледане на уестърни по телевизията, пиейки бира, а най-вече да не бъде смъмрен, че безпокои за дреболии тези от седмия етаж. Вдигайки телефона, Цилино разказа за откритието си и получи в отговор поток от упреци. Не за това, че е съобщил, а за това, че не го е направил по-рано.