— Е, как е? — запита той, давайки вид, че не разбира защо всички го гледат.
Той взе няколко сиви обелени креветки30 и ги наряза на парчета, не по-големи от оризени зърна. После постави парче масло и парче арпаджик в малка тенджера, прибави яйце, след като се убеди, че не е пукнато в кипящата вода. Три минути след това извади яйцето, премахна върха му, извади с помощта на лъжичка жълтъка и го напълни с нарязаните креветки. После го постави в специална поставка, увенчавайки върха му с черупка, пълна с фрагменти от нарязаните креветки. След това отряза две тънки дълги парчета хляб, постла малка покривка на ъгъла на масата и седна да дегустира произведението си.
Луи Филипон никога не започваше да приготвя удоволствието на другите, преди да е поел нещо деликатно самият той.
Виторио Пицу намери за необходимо да предупреди своите лейтенанти:
— Това е наша работа, не на нашите командоси. Итало държи на това, аз също! Това е въпрос на чест! Никой не може да вдигне ръка върху член на нашата фамилия, без да рискува кожата си!
Алдо Амалфи, Висенте Бруторе, Джозеф Дото се съгласиха безрезервно с него. Техните функции на капи ги подчиняваха повече на организирането на убийствата, отколкото на самите убийства. Насилието и смъртта бяха тяхно кредо по време на младите им години. Сега това им липсваше.
— Те задържат Моше. Възможно е да са отвлекли Анджела Волпоне.
— Ще очистим ли Габелоти? — попита Амалфи.
— Ликвидираме всички, които се съпротивляват, Висенте. Изпрати незабавно четирима командоси на място. Облечи ги като боклукчии. Да вземат една боклукчийска кола и да чистят тротоара пред къщата. Да се въоръжат с автомати и ръчни гранати.
Бруторе кимна. Колата не представляваше проблем. На всеки ешелон на градската администрация фамилията Волпоне поддържаше богато платени хора, готови да вършат услуга, без да задават въпроси. Портиерът на централния гараж на градското кметство беше от тези хора.
— Ще го предупредя — каза Бруторе.
След това всички заедно си разпределиха бъдещите роли. Те преминаха последните метри, които ги деляха от сградата на Габелоти. Автомобилът, който ги бе докарал дотук, остана малко по-назад с човек зад волана, готов да ги прибере, щом завършеше операцията.
Виторио видя боклукчиите да метат небрежно тротоара пред сградата. Те бяха четирима и даваха вид, че не забелязват Пицу, Бруторе, Дото и Амалфи, които се приближаваха към тях. До тротоара бе спряла товарна кола за прибиране на боклук с цветовете на кметството. Пицу доволно погледна към Висенте Бруторе. Все пак не успя да запази пълно спокойствие, когато забеляза полицейската кола. Денят още не беше дошъл и жирофарът на покрива й хвърляше жълти отблясъци наоколо.
Виторио погледна към един от боклукчиите въпросително.
— Катастрофа с мотоциклет — процеди последният през зъби, без да спира да мете. — Пътят е свободен.
Пицу се намръщи.
— Ти каза ли на Франчини и Фавара да се приберат? — Той адресира въпроса си към Бруторе.
— Да, защо?
— Нищо, нищо… Да вървим.
Без дори да подозират, в момента големият шанс бе на тяхна страна. Те инстинктивно се бяха приближили до сградата с долепени до стените гърбове. А на първия етаж Мауро Цилино, който бе сигнализирал за двамата мотоциклетисти на пазачите от седмия етаж Джулиано Матарела и Нито Кризафули, продължаваше да бди на прозореца. Само че вниманието му бе раздвоено. Той бе присъствал на възхитителния начин, по който хората на дон Еторе се бяха справили с мотоциклетистите. В момента телевизорът му бе загасен. Реалните случки бяха съвсем друго нещо! Той наблюдаваше бегло дейността на полицаите, които вмъкнаха труповете в дошлата линейка и се готвеха да напуснат местопроизшествието. Всичко на улицата бе спокойно. Под прозореца няколко души с червени престилки и гумени ръкавици изпразваха кофите за боклук и метяха. Когато Пицу и тримата лейтенанти се вмъкнаха във входа на сградата, погледът на Мауро Цилино бе насочен на другата страна. И той не ги забеляза.