Той размишляваше върху най-добрия начин да се облече, когато на вратата се позвъни: три пъти късо и два пъти дълго, според начина, уговорен между членовете на фамилията. Влизайки в стаята, Пиетро Белинцона му отправи нахален поглед:
— Къде е твоята красавица? Бих легнал с удоволствие с нея!
— В стаята си. Окована. Итало не иска да я закачаме.
Студеният тон на гласа му изненада Пиетро.
— Да не ми се сърдиш, че я прекарах?
— Не.
— Бойна задача. Не съм я наранил, нали знаеш… Без да те дразня, все пак тя е твоя „работничка“, колко мъже е познала! Един повече, един по-малко, това е без значение…
Ландо повдигна рамене.
— Добре, остави това… Възможно е двама нейни братовчеди да я посетят.
Белинцона го погледна обезпокоен.
— Тук? Но ти си откачен!
— Волпоне е в течение.
— Той ти е разрешил да пуснеш тези типове тук?
— Да. Ако се появят, ще я отвържеш и ще си отваряш очите.
— Негри ли са?
— Дипломати.
— Дипломати, на задника ми… Негри! Какво точно каза Итало? Какво трябва да правим?
Ландо за момент се подвоуми. После със съжаление изплю камъчето:
— Ако нещо ти се стори подозрително, стреляй незабавно.
— Ако така продължава, всички ченгета от страната ще тръгнат подире ни! Без да броим американските… Не трябваше да допуснем тук тези маймуни!
Ландо се обърна. Чертите на лицето му бяха разкривени от ярост.
— Престани да ми натякваш какво трябва и какво не трябва да правя! Не са ме питали! Тя говори по телефона с тях, а не аз!
— Я виж! — подигра го Пиетро. — Ти май се впрягаш!
— Чао! — отвърна Ландо, взимайки сакото си от облегалката на стола.
— Един момент — намеси се Белинцона. — Покажи ми я първо.
Ландо възбудено отвори вратата на стаята.
— Добър ден, кукло — подхвърли Пиетро.
— Ако я търсят по телефона, ще я оставиш да говори, но ще слушаш разговора през втората слушалка. Заповед на Итало.
— Ако иска да прави пипи, ще я оставя да го прави на земята?
Ландо му подаде ключа от белезниците. В този момент на вратата се почука силно и се чуха смехове и говор на висок глас.
— По дяволите, ето ги! — бързо каза Ландо, пъхайки ръка в джоба си.
Белинцона го последва. Преди да могат да реагират, Инес се провикна с тон на весело настроение и изненада:
— Hey boys! I’m coming!31
Белинцона й хвърли яростен поглед.
— Кажи, че си заета! Давам ти пет минути, за да ги изхвърлиш навън! След това аз ще го направя!
За да придаде повече тежест на думите си, той показа своя валтер ПП, пъхнат в джоба му. Ландо коленичи, за да отключи белезниците. С две крачки Белинцона се намери седнал в един фотьойл, близо до антрето, с дясната ръка в джоба, метнал на коленете си някакво списание. Ландо, забелязвайки, че Инес го следи, се настани върху канапето и я бутна напред:
— Отивай да отвориш.
Без да бърза, Инес свали веригата от вратата. В очертанията й се видя само един огромен букет люляк. След това двама невероятни типове се вмъкнаха в апартамента, навеждайки се, за да преминат през рамката на вратата. Белинцона ужасен погледна към краката им, сякаш искаше да се увери, че не са качени на кокили. Нова изненада: това бяха собствените им крака и беше съвсем очевидно, че двамата негри носеха 52 или 53 номер обувки. За да се увери, че не сънува, Белинцона се изправи. За първи път в живота си той усети, че неговите 188 сантиметра ръст са толкова нищожни, а деветдесетте и осем килограма незначителни. Двамата с Ландо размениха учудени погледи.
Изправен, върхът на косата на Барето достигаше до възела на вратовръзката на по-ниския, облечен в сако от туид с цвят на горчица, бяла риза и фланелен панталон. Другият беше с дънки, кецове, кожено яке и тенис фланелка. Те захвърлиха букетите си, подхванаха един по един Инес и направиха по няколко валсови стъпки, смеейки се щастливо и тупайки се един друг по раменете.
— Мръсни негри!… — пъшкаше Инес, мъчейки се да ги плесне по бузите. — Искате да ме убиете ли?
Внезапно двамата братя се спряха, забелязвайки, че в стаята има двама чужди хора. „Фланелата“ се изкашля.
— Sorry32 — извини се този, който беше с коженото яке.