— Какво повече от мен може да направи това теле, след като няма номера на сметката? — попита агресивно Волпоне.
— Ще видиш заедно с него на място.
— Какво?
— Дон Еторе пристига утре в Цюрих. Идва, за да се срещне с теб.
Малка кръчма от страната на улица „Колизей“. Чистачките получаваха достъп до нея към девет сутринта, когато последните клиенти се осмеляваха да посрещнат дневната светлина, а музикантите започваха да прибират инструментите в калъфите. Тук царуваше миризмата на тютюнев дим, примесена понякога с лютивите изпарения на марихуаната, която любителите на куул джаза пушеха тайно в тоалетните между два барабанни удара и едно изхлипване на саксофона. Нормално клубът започваше да живее след идването на бармана, към шест часа следобед. Но днес в четири, в изкуствената нощ на неоновите светлини, докато улицата вибрираше от задръствания и от шума на анонимната тълпа, която се раздвижваше като мравуняк за всекидневието, барът звънтеше, сякаш кристал, подведен от небрежността на недоспалия музикант, който измъкваше жалните акорди на баса.
Джазмените сигурно бяха станали в три часа, за да репетират с нова певица, която трябваше да пее същата вечер. Освен бармана и басиста, и един висок и строен брадатко, още под въздействието на изпаренията от предната вечер, всички бяха черни.
— O.K., fellows — каза певицата. — Once more.37
Тя изпи глътка портокалов сок и атакува с нисък и дълбок глас музикалната фраза на „Лаура“, която бе прекъснала, за да покаже на китариста мястото, където трябваше да пласира своя акорд.
Музикантите с радост бяха приветствали тримата им приятели, които минаваха оттук, и най-вече двамата, които бяха известни в своята страна САЩ. По повод присъствието им те започваха да се разгорещяват, щастливи да предложат музиката си, знаейки, че приятелите им ще я изживеят със същата интензивност, все едно че те самите държат инструментите. Двамата младежи и момичето, и тримата красиви като богове, се бяха инсталирали с полузатворени очи, изтегнали с целия си ръст, с крака върху масата. Главите им бяха наведени назад, тактувайки заедно с певицата и инструментите, с помощта на пръстите на ръцете си с едва доловимо извиване на телата.
— Come on, Ines! — окуражи я певицата. — Come on and sing with me!38
Роки и Куаку я окуражиха с усмивка. Инес се изправи с цигара в едната и с чаша в другата ръка, приближи се до миниатюрната естрада и започна да припява полугласно, отсичайки нотите и влизайки в акомпанимента без усилие, като истинска професионалистка.
Цюрих беше далеч… Бяха пристигнали в Париж само преди час. Тази вечер Куаку щеше да се завърне в Сакле, Роки щеше да хване самолета за Ню Йорк, а Инес щеше да замине за Лондон, където имаше достатъчно приятели. Това, че братята й бяха откликнали на зова за помощ чак от другия край на света, я беше изпълнило с неописуема радост. Тяхното присъствие я беше пречистило от мръсотията на последните три дни в Цюрих, сякаш нищо не беше се случило. Дори писмото, което й бе продиктувал Волпоне, я караше да се усмихва: тези неща не я касаеха вече. Не я интересуваше вече нито миналото, нито бъдещето. Това, което беше важно, бе настоящето, сега, веднага.
Тя намигна съучастнически на Роки и Куаку и с удоволствие започна да им демонстрира, че собственият й глас с нищо не отстъпва на гласа на една професионална певица.
Какво трябваше да стори, за да погребе най-добре живота си на момиче? Ренате докосна с пръст десетките рокли и костюми, с които бяха претъпкани гардеробите. Някои дори не бяха обличани. Тя бе щастлива, че ги притежава. Под внезапен импулс тя влизаше в магазина и купуваше нещо от Диор или Карден, сякаш това бяха пасти в сладкарницата. След това ги забравяше в някой гардероб, за да ги намери шест месеца по-късно и ги подари на Мануела — най-добре снабдената с модни артикули от всички видове в Цюрих прислужница. Що се отнасяше до Ренате, тя носеше едни и същи дънки от три години насам.